Крес

— Най-накрая! — кипна чародейката. — Униформата е съсипана. Режете плата и побързайте! Куршумът е вътре, раната не беше… — тя изсъска и замлъкна.

Скарлет се осмели да погледне и видя, че са дошли още трима души, всичките облечени в бели престилки. Бяха донесли и въздушна носилка, оборудвана с всичко, което можеше да се намери в една болница. Тримата се бяха струпали около чародейката, един разкопчаваше сакото й, а друг се опитваше да отреже четвъртито парче от панталоните й, но платът върху раната явно се бе втвърдил.

Чародейката се съвзе и смекчи чертите на лицето си, за да скрие болката, която я мъчеше, но смуглата й кожа бе добила жълтеникава бледност. Единият от лекарите накрая успя да отлепи парчето от раната.

— Кажете на Сиера да изпрати за нова униформа. После да се свърже с чародей Парк и да го информира, че скоро ще внесем промени в процедурите по събиране на информация от земните лидери.

— Разбрано, чародей Мира — каза мъжът на средна възраст. — Като стана дума за Парк, трябва да знаете, че той вече се срещна с император Каито по повод флотилията от оперативни кораби, които, изглежда, са били разкрити.

Сибил изруга.

— Съвсем забравих за корабите. Дано е бил достатъчно умен, че да не им казва нищо, преди да излезем с официално изявление. — Тя замълча, за да си поеме треперещо дъх. — Информирайте също и Нейно Величество за завръщането ми.

Скарлет се плъзна надолу по седалката. Очите й се стрелнаха към вратата от другата страна на кораба. Тя си помисли да запали мотора, но със совалката от Рампион нямаше никакъв шанс да избяга. Трябва да бяха под земята, а за да се отвори изходът на аеродрума, Скарлет следваше да има специално разрешение.

Но ако съумееше да се добере до един от другите кораби…

Тя си пое дъх на няколко пъти за успокоение, бавно се прехвърли над централната конзола и седна на мястото на втория пилот. Приготви се — сърцето й биеше до пръсване в гърдите. Отброи от три на обратно, после открехна вратата. Заотваря я полека, тъй че движението да не бъде забелязано от лунитяните зад гърба й. Изхлузи се навън и стъпи с кецовете си на пода. Сега вече видя откъде идваше особената светлина — целият под беше нареден с греещи бели плочки, които караха човек да се чувства, сякаш стъпва по…

По луната.

Скарлет спря и се ослуша. Лекарите обсъждаха входните рани, секретарят записваше часовете за срещата с кралицата. По изключение чародейката се бе смълчала.

Дишай, дишай…

Скарлет се отдели от кораба. Трепереше от страх, косата й беше залепнала за мокрия врат, адреналинът й се качваше, а мисълта, че намерението й никога нямаше да сполучи, я завладяваше. Нямаше да успее да се качи на лунния кораб. Всеки момент ще я застрелят в гърба. А ако успееше да се качи на кораба, сигурно нямаше да знае как да го управлява. Или пък вратата нямаше да се отвори.

Но лунитяните продължаваха да си гледат работата зад нея, а тя беше толкова близо и можеше да успее, трябваше да успее…

Скарлет приклекна до трептящо белия корпус на лунния кораб, облиза устните си и полека-лека приближи ръката си към дръжката на вратата…

Ръката й замръзна.

Сърцето й слезе в петите.

Въздухът наоколо й притихна, наситен с енергия, от която космите по ръцете й щръкнаха. Този път умът й остана бистър и тя ясно разбираше колко близо беше до това да се качи на кораба и да побегне отчаяно към свободата си, но в същото време ясно съзнаваше, че никога нямаше да успее.

Ръката й рязко се размрази и тя я отпусна до тялото си.

Скарлет си наложи да вдигне брадичка и като се подпираше на кораба за равновесие, изправи се и се обърна с лице към чародейката. Разсъблечена по тънка блузка, Сибил Мира седеше на въздушната носилка, облегната на една страна, за да могат докторите да извадят куршума от раната й. По лицето й имаше капчици кръв, косата й беше разрошена на всички страни, събрана на топки, и по нея имаше кръв, но въпреки това видът й пак беше заплашителен, когато сивите й очи приковаха Скарлет за кораба.

Докторите стояха приведени над бедрото й и работеха напрегнато, сякаш се бояха, че тя ще забележи присъствието им, докато почистваха, преглеждаха и зашиваха раната й. Двамата стражи държаха пистолетите в ръцете си, но позата им бе спокойна — чакаха заповеди.

Секретарят, който допреди малко беше съвсем обикновен човек на средна възраст, сега се бе променил. Пак беше облечен в бялата си дреха, но самият той бе станал неестествено красив. Тъкмо прехвърлил двайсетте, със силна челюст, катраненочерна коса, зализана грижливо назад от челото му, където по средата линията стърчеше остро напред.

Скарлет стисна зъби и насили ума си да запомни предишното лице на мъжа. И да не придава никаква тежест на внушителното му обаяние. Бунтът й не беше мощен, но тя се вкопчи в него с цялата психическа сила, която й беше останала.

— Това ще да е заложницата, взета от кораба на киборга — обади се секретарят. — Какво да правя с нея?

Чародейката погледна Скарлет и присви очи с омраза, която можеше да стопи кожата от костите.