Крес

Но чувството беше взаимно. Скарлет на свой ред я погледна кръвнишки.

— Трябва ми време да известя подробно Нейно Величество за нея — отвърна Сибил. — Подозирам, че тя ще поиска да присъства на разпита на момичето. — Жената трепна, а по лицето й премина болка. И Скарлет видя, че чародейката изгуби интерес към съдбата й, раменете й се отпуснаха и с последната енергия, която й бе останала, легна по гръб на носилката. — А в това време пет пари не давам какво ще правиш с нея. Дай я на едно от семействата, ако искаш.

Секретарят кимна и направи знак на стражите.

За секунди те пристъпиха напред, отлепиха Скарлет от кораба, завързаха ръцете й на гърба с нещо, което се впи под лактите й. Когато я подкараха към огромната сводеста врата, докторите и чародейката вече си бяха отишли.

Глава двадесет и седма

Времето минаваше като в мъгла, сънищата и реалността се сливаха в едно. Някой я изтръгна от съня й, накара я да седне и да пийне малко вода. Откъслечни, неясни разговори. Трепери. Гори, поти се, рита тънкото одеяло. До нея Трън си връзва превръзка на очите. Две ръце поднасят до устните й бутилка с вода. Пий. Пий. Пий. Яж от супата. Пийни си още. Непознат смях, тя се свива на топка, завива се презглава под завивките, за да избяга от него. Силуетът на Трън на лунната светлина, търка си очите и проклина. Задъхва се в горещия въздух, сигурна е, че ще се задуши под одеялата, а кислородът ще бъде засмукан от тъмното нощно небе. Умира от жажда. Сърби я от пясъка в дрехите и в косата й.

Светлина. Тъмнина. Отново светлина.

Най-накрая Крес се събуди отпаднала, но с ясен ум. Слюнката в устата й беше гъста и лепнеше, тя лежеше сама на рогозка в малка палатка. Отвъд тънката материя на стените навън беше тъмно и луната разливаше светлината си върху купчина дрехи в краката й. Крес опипом потърси косата си, за да я навие здраво на китките си, но откри, че бе подстригана под ушите.

Спомените се завърнаха — отпървом лениво. Трън на сателита, Сибил и пазача й, падането, ножа, безмилостната пустиня, която се простираше до края на света.

Отвън се чуваха гласове. Крес се зачуди дали нощта тъкмо бе паднала, или бе на път да съмне. Зачуди се колко ли време бе спала. Струваше й се, че си спомня ръце, които я обгръщат, нежни пръсти, които почистваха лицето й от пясъка. Дали е било сън?

Преградата на палатката се отметна и се появи жена с поднос — по-възрастната жена, която беше край огъня. Тя засия и остави храната на земята — малко супа и канче с вода.

— Най-накрая — каза тя с онзи силен, чужд акцент и приклекна над купчините разхвърляни одеяла. — Как си? — тя сложи длан на челото на Крес. — По-добре. Отлично.

— Колко време бях…?

— Два дни. Изоставаме с пътуването, но няма значение. Хубаво е, че вече си будна.

Жената седна до Крес. В палатката беше тесничко, но не беше неудобно.

— Когато тръгнем, ще ти дадем да яздиш камила. Трябва да пазим раните ти от замърсяване. Имаш късмет, че ви открихме, преди да е почнала инфекцията.

— Рани ли?

Жената посочи краката й и Крес се надвеси над тях. Беше тъмно, за да види нещо, но усещаше превръзките. Два дни бяха минали, а стъпалата още я боляха при допир и мускулите на краката й тръпнеха от изтощението.

— Къде е… — момичето се поколеба, защото не можа да си спомни дали Трън се бе кръстил с някакво измислено име — съпругът ми?

— Край огъня. Развличаше ни с разказ за вихрения ви романс. Момиче с късмет! — и жената й намигна лукаво, та чак Крес се отдръпна, а сетне я потупа по коляното. Подаде й купата със супа. — Но първо се наяж. Ако имаш сили, ела при нас — и тя забърза към изхода.

— Почакайте. Аз трябва да… — Крес се изчерви, но жената я погледна с разбиране.

— Да, разбрах. Ела с мен. Ще ти покажа къде можеш да си свършиш работата.

До входа на палатката имаше чифт ботуши, които бяха прекалено големи за Крес. Жената й помогна да ги натъпче с парцали, така че те й станаха направо удобни, въпреки че стъпалата още й причиняваха болка. Сетне жената я отведе по-надалеч от огъня до една дупка, която бяха изкопали на края на оазиса. За уединение бяха опънати два чаршафа, а една млада палма й служеше за седало, докато Крес се облекчаваше.

След това жената я отведе обратно до палатката и я остави сама да си изяде супата. Апетитът й се бе завърнал с десеторна сила от първото й ядене в оазиса. Стомахът й беше празен, но бульонът взе да я засища, докато тя се вслушваше в говора на непознатите. Опита се да различи гласа на Трън, но не можа.

Когато Крес изпълзя за втори път от палатката, тя видя осем фигури, насядали край огъня. Джина разбъркваше едно гърне, закопано наполовина в пясъка, а Трън седеше отпуснат с кръстосани крака на една от рогозките. На очите му имаше цветна кърпа.

— Тя е станала! — викна ловецът Куенде.

Трън вдигна глава, а изненадата му премина в усмивка, която показа всичките му зъби.

— Съпругата ми, така ли? — каза той по-силно, отколкото беше нужно.