Крес

Беше още рано. Пясъкът ще е студен под босите й крака. Раните й почти бяха минали и въпреки че краката я боляха ужасно, тя нямаше да обръща внимание. В най-добрия случай щяха да си помислят, че не си струва да я гонят.

А може би щяха да я застрелят.

Тя преглътна мисълта. Трябваше да рискува.

Ключалката издрънча. Крес си пое дълбоко дъх, изчака вратата да се отвори… и скочи. От гърлото й се изтръгна дрезгав вик, целият й гняв и уязвимост се надигнаха, отприщиха се в един яростен миг и свитите й пръсти задраха очите на мъжа.

Той я улови. Две ръце стиснаха белите й китки. От инерцията тя се наклони навън от автомобила и щеше да падне на пясъка, ако мъжът не я бе задържал наполовина увиснала във въздуха. Бойният й вик беше внезапно прекъснат.

Човекът се разсмя — смееше се на Крес и на трогателните й усилия да го надвие.

— Същинска тигрица, признавам си — подхвърли той на мъжа, който се беше пошегувал с него. Той завъртя Крес, така че да хване здраво с една ръка и двете й китки. Тялото й още се клатушкаше от хватката му, когато мъжът я подкара към дюните.

— Пусни ме! — извика момичето и зарита назад към него, но той не се впечатли от ритниците й. — Къде ме водите? Пусни ме!

— Успокой се, момиче, няма да те нараня. Не си струва да го правя. — Той изсумтя и я пусна надолу по другата страна на дюната. Крес се препъна и се превъртя няколко пъти на пясъка, преди да спре, свита на земята. Изчисти косата и лицето си от пясъка. Когато погледна нагоре към мъжа, той се бе прицелил с пистолет право в нея. Сърцето й се разтуптя.

— Ако побегнеш, ще стрелям. Но няма да те убивам. Само че ти си достатъчно умна, нали? А и без това — къде ли ще отидеш?

Крес преглътна. Гласовете от другата страна на дюната още се чуваха. До момента не бе могла да прецени колко керванджии още имаше с тях в групата.

— К-какво искате от мен?

— Струва ми се, че имаш малка работа, която трябва да свършиш.

Крес се изправи, препъна се една-две крачки надолу по дюната, чиито пясъци се местеха под краката й. Мъжът не трепна, само премести дулото на пистолета към краката й.

— Хайде, върви. Ще минат няколко часа, преди пак да спрем, затова по-добре свърши работата сега. Не искаме да се изпуснеш в багажника на хубавия ни джип. Иначе няма да си получим обратно гаранционната сума, а Джина никак не обича това.

Долната й устна затрепери и Крес хвърли още един поглед към пустинята, към открития простор на този гол пейзаж. И поклати глава.

— Не мога. Не и, докато…

— О, няма да гледам. — И за да й докаже, че не я лъже, той се завъртя с гръб и се почеса по ухото с пистолета. — Само не се бави.

Крес забеляза друг мъж над дюната, обърнат с гръб към нея, и предположи, че той се облекчаваше. Тя се извърна, засрамена, смутена. Искаше й се да заплаче, да помоли мъжа да я остави на мира, просто да я остави тук. Но знаеше, че няма смисъл. А и за нищо на света не искаше да моли този мъж за каквото и да било.

Трън щеше да я намери, мислеше си тя, докато се препъваше към основата на дюната, за да намери малко уединение.

Трън беше тръгнал след нея.

Глава тридесет и четвърта

— Фатин-джи?

Младата жена се обърна, а дългата й черна плитка се залюля край бялата й престилка.

— Ваше Величество!

По лицето на Каи трепна сянка на усмивка.

— Имате ли свободна минутка? Трябва ни малко помощ за нещо.

— Разбира се. — Фатин мушна портскрийна си в джоба на престилката. Каи се премести по-близо до стената, за да направи място на научните работници и техниците да минават по белия коридор.

— Искаме да разгледаме досието на един пациент. Знаем, че информацията е поверителна, но… — Каи замълча. Нямаше никакво „но“, само неясна надежда и солидна доза самоувереност, че титлата му беше единствената препоръка, която му бе нужна. Но погледът на Фатин потъмня, докато присвяткваше между него и Торин.

— Досието на пациент ли?

— Преди няколко седмици — обясни Каи, — дойдох да проверя как върви проучването на доктор Ърланд и сварих тук Лин Синдер. Лунният киборг от…

— Знам коя е Лин Синдер — каза жената, а резкият й тон изчезна така бързо, както се бе появил.

— Да, естествено, че знаете. — Каи се покашля. — По онова време докторът ми каза, че тя била тук, за да поправи някакъв мед-дроид, но аз мислих по въпроса и реших, че тя в действителност е била…

— Изтеглена от лотарията?

— Да.

— Всъщност момичето беше доброволец. — Фатин сви рамене. — Елате, сигурно има някоя свободна лаборатория, в която да влезете. Ще се радвам да ви покажа досието на Лин Синдер.

Двамата с Торин последваха жената, а Каи се зачуди дали щеше да бъде толкова любезна, ако ставаше дума за друг пациент. Откакто беше арестувана, Лин Синдер се бе превърнала в обществен проблем и по тази причина личното й досие вече не беше толкова лично.

— Тя е била доброволец, така ли?

— Да. Аз бях тук в деня, когато я доведоха. Наложило се да блокират системата й, за да я вкарат тук. Мисля си, че доста се е дърпала и борила, когато са отишли да я вземат.

— Как така доброволец ще се дърпа? — намръщи се Каи.