Кървава луна

Дилън онемя от изумление. И преди беше попадал на такива твърдоглави прокурори, но рядко в углавно дело. Залозите бяха твърде високи и всяка грешка, от която и да е страна, се разглеждаше много по-внимателно на обжалването, затова прокурорите обикновено бяха по-предпазливи, отколкото при други обстоятелства.

— Това не е правилно. Мисля, че той не разбира какво става.

— Имам много работа, господин Астър, а и вие дори не участвате в делото. Внесете искане да представлявате Арло Уорд и с удоволствие ще разговарям с вас колкото искате. А дотогава, моля ви, не ми се обаждайте.

Кели затвори. Дилън свали телефона от ухото и потупа няколко пъти с него по дланта си. Това беше дилемата на всеки адвокат: Правя ли добро на онези, които не могат да си помогнат сами, или печеля добре? Той имаше достатъчно опит, за да знае, че можеш да правиш едното само за сметка на другото.

По дяволите.

Дилън изпрати съобщение на секретарката си.

Моля, внеси искане да представлявам Арло Уорд на делото му. И ще продължа всичките си явявания в съда за следващите няколко месеца.

15.

Дилън отиде сам с колата до затвора на окръг Джаксън и се регистрира, за да се срещне с Арло Уорд. Наложи се да чака двайсет минути, защото беше време за обяд и нямаше свободни надзиратели, които да го заведат. Когато най-после дойде един надзирател, държа се грубо и неучтиво и го претърси два пъти, преди да му заповяда да не докосва затворниците.

Този път настаниха Дилън в стая за адвокати и клиенти. Доведоха Арло, който беше с оранжев гащеризон и бели чехли. Китките и глезените му бяха оковани с белезници и надзирателят го придружи до масата. На пода имаше метална ключалка и той закачи белезниците на глезените на Арло за метална халка, после излезе.

— Съжалявам, че прекъснах обяда ти — каза Дилън.

— Няма проблем, и без това не беше хубав. — Веригата на Арло издрънча, когато той подпря лакти на масата. — Какво мога да направя за вас, господин Астър?

— Разговаряхме с Мадлин и аз ще работя по твоя случай, Арло. Ще ти бъда адвокат.

На лицето му разцъфна усмивка и Арло попита:

— Наистина ли? Страхотно. Четох, че получавате голямо внимание в новините. Мислите ли, че ще влезем в новините? Не в местните, вече съм в тях, а в националните?

— Щом делото бъде предадено на съд, вероятно ще го отразят. Те обожават такива дела.

Усмивката не напусна лицето му, когато Арло се облегна на стола.

— Започнах да пиша моята книга. Трябва да ви изпратя няколко страници.

— Арло, направи ми услуга, води си записки, ако искаш, но още не пиши книгата, става ли? Властите на затвора може да конфискуват всичко, което напишеш, и да го представят в съда като самопризнания.

Усмивката на Арло помръкна.

— Не мога да го направя. Не п-п-помня много добре. Трябва да я напиша сега, иначе ще забравя много неща.

— Добре, тогава направи следното — на всяка страница напиши „За моя адвокат Дилън Астър“. Ако го направиш, това е комуникация с адвоката ти и е защитена от поверителността между адвокат и клиент и не може да бъде представена срещу теб в съда. Можеш ли да го направиш?

— Да, мога.

Дилън се облегна назад на неудобния метален стол и скръсти ръце на гърдите си. Усмивката на Арло се завърна.

— Искате да знаете за тях, нали? — попита той.

— За тях?

— Всеки с тежка форма на шизофрения има „тях“. ЦРУ, извънземни, чудовища под л-л-леглото, призраци… „тях“.

Дилън се втренчи в него.

— Ти имаш ли „тях“?

Арло кимна.

— Да. Бях на петнайсет, когато го видях за пръв път. Беше в гробище близо до дома ми. Старо гробище, където някога е имало бесило. Затова там имаше много лоши хора. Хора, които са убили жени и деца. Най-лошите хора.

Дилън не обясни на глас какви последици би имало това признание за Арло и вместо това попита:

— И какво се случи?

— Връщах се вкъщи от работата ми в едно кино и беше късно. Бях се загледал в гробището и забелязах н-н-нещо да се движи много бързо и по гробовете. — Арло млъкна и се втренчи в масата. — Огледах се наоколо, но не видях нищо.

Той прокара пръст по масата и дълго мълча, Дилън не прекъсна мислите му. За Арло явно беше болезнено и Дилън видя на лицето му нещо, което не очакваше — страх.

— Тръгнах отново, встрани от гробището, и там, точно пред мен, стоеше това… нещо. Приличаше на ч-ч-човек, но плътта му падаше от лицето. Имаше ярки червени очи. Изрева срещу мен като див звяр. Паднах по гръб и когато погледнах отново, беше изчезнало. — Арло преглътна. — Кълна се, никога не съм бягал по-бързо през живота си. На другия ден взех брат ми и отидохме при гробовете и огледахме. И после усетих, че нещо ме удари отзад. Беше много силно. Както в-в-вълна те блъска в океана. Събори ме на земята. Нещото стоеше там и успях да го видя много добре.

Дилън видя, че страхът, изписан на лицето му, се превърна в ужас.

— Какво беше?