Кървава луна

— Демон. Само така мога да го опиша. — Арло облиза сухите си устни, без да откъсва очи от масата. — Изкрещях на брат ми, но докато той дойде, демонът беше изчезнал. Нямаше нищо. Никакви следи, нищо. И тогава разбрах, че нещо не е наред с мен. Започна да става по-лошо. Виждах демона навсякъде и затова от училище ме изпратиха за психиатрична преценка. Казаха ми, че имам шизофрения със слухови и з-з-зрителни халюцинации. — Той подсмръкна и избърса нос с опакото на китката си. — Казаха, че нещата ще се влошават.

— Все още ли виждаш демона?

Арло кимна.

— Видя ли го в нощта, когато мислиш, че си убил онези хора?

— Защо го казвате така? Мисля, че съм ги убил? Аз наистина ги убих.

Дилън забеляза, че Арло нервничи и не го свърта на едно място. Възглавничките на пръстите му бяха охлузени, сякаш постоянно ги е търкал твърде дълго.

— Арло, знам, че отказваш, но бих искал тук да дойде психиатър и да говори с теб. Мисля, че това наистина ще ми помогне да разбера какво става. И не е необходимо да казваме на никого за откритията му, ако не искаме. Имаш ли нещо против, ако го изпратя тук?

Арло повдигна рамене.

— Защо не? Имам цялото време на света. Поне докато не ме убият.

* * *

Докато излизаше от затвора, Дилън се обади на доктор Лейтън Симънс, психиатър, с когото беше работил по много дела. Лейтън отговори на третото позвъняване и беше задъхан.

— Тренираш ли? — попита Дилън.

— Елипсовиден тренажор. Най-доброто упражнение. Какво става?

— Искам да направиш психиатрична преценка на един клиент. Той няма пари, но мисля, че ще мога да накарам щата да плати хонорара ти.

— Какъв е проблемът?

— Той каза, че са му поставили диагноза шизофрения, когато е бил на петнайсет, и аз искам да знам дали това е правилната диагноза.

— В какво е обвинен?

— Тройно убийство. Той настоява, че го е извършил, бил е облян в кръвта на жертвите и е направил пълни самопризнания, но не отговаря на профила. Трябва да знам дали си измисля всичко това заради вниманието, което ще получи.

Дилън чу, че елипсовидният тренажор спря.

— Ще ми трябват поне четиресет часа с него. В момента съм малко зает, но след два месеца ще мога…

— Не мога да чакам толкова дълго. Съдебният процес вероятно ще е започнал дотогава. Трябва да започнеш още днес.

— Няма как да го направя, Дилън.

— Тогава нямам друг избор — настоявам да ми върнеш услугата.

Доктор Симънс се засмя.

— Да, нали?

Някога Дилън беше защитавал шестнайсетгодишния син на Лейтън, след като го хванали да продава марихуана на приятелите си в училище. Дилън беше успял да извоюва за хлапето общественополезен труд и запечатано досие, когато навърши осемнайсет. Дилън работи безплатно по делото именно поради тази причина — искаше Лейтън да му дължи услуга.

— Добре, ще поразместя ангажиментите си. Изпрати ми информацията за обвиняемия.

— Много съм ти благодарен.

— Не се вълнувай толкова. В повечето случаи като този обвиняемите са признавани за компетентни и аз трябва да свидетелствам, че те разбират последиците от действията си. Онова, което открия, може сериозно да навреди на аргументите ти.

16.

През следващите няколко дни Дилън и Лили се съсредоточиха единствено върху случая Арло Уорд. Мадлин ги увери, че може да уреди хонорарите на следователите и експертите да бъдат изплатени от щата и че ще им даде половината заплащане, което ще получи — петнайсет хиляди долара. Това означаваше, че адвокатската кантора „Астър и Ричи“ ще защитава троен убиец за малко повече от минималната надница, след като вложат техните няколкостотин часа.

— Рекламата ще компенсира малкия хонорар — каза Лили, която седеше в кабинета на Дилън.

— Какво те прихваща с тази реклама напоследък?

Тя замълча за момент и после рече:

— Имам някои планове, които ще изискват по-висок доход. Затова трябва да правя маркетинг планове, за да се уверя, че кантората ни бележи растеж всяка година. И големите дела, които привличат много внимание, са важна част от този план.

Една седмица след срещата с Арло те бяха в тесния кабинет на Мадлин в Скипио. Кабинетът се намираше близо до съдебната палата и на целия етаж имаше само една секретарка. А в цялата сграда разполагаха само с една тоалетна.

От кабинета на четвъртия етаж би трябвало да се вижда съдебната палата на отсрещната страна на улицата, но на перваза на прозореца имаше натрупани купчини книжа. Само две неща придаваха индивидуалност на кабинета — фигурка с поклащаща се глава на Рут Бадер Гинсбърг3 и серия исторически знамена от родината на Мадлин, Хаити.

След половин час беше насрочено заседание, за да се определи датата на предварителното изслушване.

— И така — въздъхна Мадлин, — какво следва?

— Зависи от Арло — отвърна Лили. — Той ни връзва ръцете с отказа си да пледира невиновен.

— Знам. Иска ми се да мога да го убедя да промени решението си.