Кървава луна

— Този вид защита има успех в по-малко от един процент от случаите и никога не е имал успех в този окръг. Идиотски ход — заяви тя и тръгна.

Дилън погледна Лили, която повдигна рамене.

Съдебният пристав дойде да отведе Арло, който попита:

— Може ли да взема тефтера и м-м-молива в килията? Не съм си довършил рисунките.

28.

По-рано банята беше чиста. Ейприл винаги настояваше да бъде безупречна и я миеше с антибактериален препарат всеки ден. Холи се усмихна тъжно, когато си помисли как нарочно оставяше дрехи на пода и засъхнала паста за зъби върху умивалника и Ейприл ѝ крещеше, докато тичаше към килера да вземе почистващи препарати. Като малка Ейприл беше диагностицирана с обсесивно-компулсивно разстройство и за нея нямаше нищо по-ужасяващо от безпорядъка.

Сега банята не беше чиста. Навсякъде бяха разхвърляни дрехи и евтината порцеланова вана и умивалникът бяха изпъстрени с петна. На огледалото с тиксо бяха залепени снимки на Майк и Ейприл, а най-горе с розов маркер бяха написани думите ЩЕ СТАВА ВСЕ ПО-ДОБРЕ.

Холи не беше спала добре вече няколко нощи, откакто видя Арло в съда. Непрекъснато се будеше от кошмари и не можеше да заспи отново.

Под очите ѝ се образуваха тъмни сенки и косата ѝ беше рошава и сплъстена. Облече тениска и боксерки на Майк и се вгледа в отражението си в огледалото.

Сега той не може да те нарани, прошепна тя на образа си, без напълно да вярва на думите си.

На вратата се позвъни и Холи се поколеба дали да отвори, но знаеше, че може да е дошъл само един човек. Тя взе патерицата, закуцука към входната врата и надникна през шпионката.

Баща ѝ, едър мъж с посребряла коса и големи ръце с мазоли, стоеше пред вратата с кесия гевречета. Холи му отвори да влезе и двамата се приближиха до масата. Баща ѝ извади гевречетата, а Холи подпря с ръка брадичка и сложи лакът на масата, предимно защото не беше сигурна дали може да си държи главата изправена.

— Не изглеждаш добре, миличка, трябва да ядеш.

Тя взе геврече и отхапа малък залък.

— Искаш ли да отидем някъде днес? — попита баща ѝ. — Мисля да се разходим в парка.

— Не ми се излиза.

Той погледна храната си, която не беше докоснал, и рече:

— И на мен ми липсва — всеки ден. Един родител не трябва да надживява детето си. Само се радвам, че майка ти не е тук, за да преживее това. — Баща ѝ я погледна и сложи ръка върху нейната. — Знаеш, че сега те са заедно, нали? Чакат деня, в който и ние ще отидем при тях.

Холи отмести настрана гевречето си.

— Да, разбира се.

— Холи, трябва да вярваме, че…

— Що за Бог би позволил да се случи такова нещо, татко? Защо седи там и гледа, докато умират хората, които обичам? — Тя въздъхна дълбоко и се прегърби на стола. — Няма Бог.

— Не говори така. Животът е труден за всички, чуваш ли? Но Бог ни изправя пред предизвикателства, когато трябва да намерим сила, която не можем да намерим по друг начин. — Той пъхна пръст под брадичката ѝ и я повдигна, за да го погледне в очите. — Светът е трудно и тежко място. Но ти трябва да бъдеш корава и да издържиш. Трябва. Разбираш ли?

Холи погледна през прозореца към малкото ябълково дърво, което двете с Ейприл бяха засадили, когато дойдоха да живеят тук. Нямаше как да знаят, че дървото ще надживее едната от тях.

— Да — отговори тя, — разбирам.

29.

В затвора беше шумно и оживено, когато Дилън влезе да се регистрира, за да посети Арло.

Арло седеше в стаята за посещения, приковал поглед в пода. Очите му бяха изцъклени и не мигаха. Не помръдваше и не обръщаше внимание на никого в стаята. Не и докато Дилън не седна срещу него и не му каза нещо. Арло примига веднъж и вдигна глава.

— Добре ли си, Арло?

— Да. Не съм пил л-л-лекарства от два дни. Медицинската сестра е болна и не идва на работа.

— Ще се погрижа да имаш лекарства. — Дилън сложи ръце на масата, без да откъсва поглед от Арло. Приличаше на едно момче, което Дилън познаваше като малък. Болнаво дете, което необяснимо защо вдигна висока температура и умря. И момчето, и Арло му изглеждаха някак крехки, сякаш трябваше да бъдат приютени на специално място и да не ги пускат сред другите.

— Можеш ли да познаеш какво открихме в едно бунгало близо до местопрестъплението? — попита Дилън.

— К-к-какво?

— Арло, искам да бъдеш откровен с мен. Какво мислиш, че открихме?

Арло поклати глава.

— Не знам.

Дилън следеше израза на лицето му, за да улови движение на лицето или нервност, но не видя нищо особено и не можа да каже дали Арло лъже. Той седеше абсолютно неподвижно, сякаш не можеше да помръдне, дори и да иска.

— Открихме бейзболна бухалка. Дървена и много тежка. Полицаите я проверяват за кръв в момента. Дори да е почистена, те пак могат да намерят следи от кръв в дървото.

Арло отново сведе поглед към масата.

— Да, аз оставих бухалката там. — Той започна бавно да се поклаща напред и назад.

— Кога?

— Веднага след това.

— Защо си оставил бухалката и капана?

— Не ги исках в колата си.

— Не ти вярвам.

Арло не възрази.

— С тази бухалка ли уби онези хора, Арло?

Той кимна.

— Да.

— Сигурен ли си?

— Да. Почистих я, затова няма кръв.