Кървава луна

— Значи си отделил време да я почистиш, но после си я оставил в бунгало, където някой може да я намери?

Арло повдигна рамене.

Дилън въздъхна и погледна към квадратното прозорче на вратата, за да види дали надзирателят слуша.

— Няма логика. Не ти вярвам, Арло. Трябва да ми кажеш истината.

— Казвам истината — рече Арло, но не го погледна в очите.

— Не мисля.

Арло не каза нищо.

— Погледни ме, Арло. Моля те.

Арло вдигна глава.

— Ти не си убил онези хора, нали?

Арло отново се втренчи в масата.

— Искам да се върна в килията.

30.

Дилън крачеше из кабинета, а Лили седеше зад бюрото си и разсеяно преглеждаше „Инстаграм“ на телефона си. Нощта се спусна, но нямаше луна, нито звезди, небето беше забулено от тежки облаци. Дилън спря пред прозорците, сложи ръце на главата си и се загледа навън.

Лили остави телефона и каза:

— Значи Арло е там горе, както обикновено, вижда как човекът убива трима души и после човекът го убеждава да поеме вината или Арло иска да поеме вината и измисля историята с демона. — Тя поклати глава. — Твърде много непредвидими случайности. Няма начин съдебните заседатели да повярват.

Дилън въздъхна дълбоко.

— Има и по-просто обяснение. Арло обича този човек и го прикрива.

— Може би — отвърна Лили. — Ако можем да открием правилния човек, когото да обвиним.

— Къде е била Лийна в нощта на убийствата? Тя няма алиби.

— Съпругата му? Никой съдебен заседател няма да повярва, че млада майка е заклала трима души.

— Може някой да ѝ е помагал. — Дилън поклати глава. — Нищо от това няма значение, защото имаме по-голям проблем: как да защитаваме някой, който настоява, че е виновен и не ни позволява да оспорим вината му?

— Може би е време да поискаме споразумение, Дилън. Да видим дали ще можем да изтощим Кели.

— Дори да извоюваме доживотна присъда, колко дълго мислиш, че Арло ще издържи в затвора? Той е седемдесет килограма с мокри дрехи. И няма начин Кели да предложи изпращане в психиатрия вместо затвор. Вече водихме този разговор, забрави ли?

Дилън се отмести от прозореца и се излегна на дивана до стената. Таванът беше направен от дърво, за да изглежда като стара индустриална сграда, и Дилън се втренчи в черните гвоздеи, които се подаваха на места, протрити от времето.

— Всичко се свежда до едно — каза той, — мотив. Не съм виждал такава жестокост. Няма начин съдебните заседатели да кажат: Е, добре, предполагаме, че не знаем защо. Те ще искат причина.

— Кели ще каже, че защото е луд.

— Това крие опасности, защото в момента цялата ни защита е изградена върху тезата, че Арло е луд и не може да бъде подведен под отговорност. Ако Кели каже, че той е луд и затова го е направил, тя рискува съдебните заседатели да го обявят за невинен поради невменяемост. Не мисля, че Кели ще рискува. Тя трябва да намери мотив, за да разкаже история. И ако нашата история не е по-добра, Арло ще умре.

31.

Следващите няколко дни преминаха в чукане по разни врати с Броуди и племенника му, на които плащаха по двеста долара на ден.

Арло живееше в апартамент под наем в претъпкана с хора сграда, затова Дилън отиде там с Броуди в неделя сутринта, за да разпитат съседите. Видели ли са някого в нощта на убийствата? Имало ли е непознати коли, които са били паркирани там, или са преминали от там? Знаят ли нещо за Арло или дали той е споменавал пред тях нещо, което им се е сторило странно?

Никой не помнеше да е видял нещо необичайно. Един по-възрастен съсед каза нещо удивително:

— Забравяш, че Арло е тук. Той е тих като мишка.

Съседът от апартамента до Уорд каза, че Арло понякога ходел до местното игрище и носел безалкохолни напитки на децата, които играели бейзбол там.

— Той не седи и не говори с тях, нищо — каза мъжът. — Само им носи газираните напитки в хладилна чанта и после отива на скамейките за зрители и ги гледа как играят. По дяволите, това е най-тъжното нещо, което съм виждал.

— Защо? — попита Дилън.

— Ами… той е… знаете. Бавноразвиващ се или с увреждания, или както там ги наричат сега. Вероятно не е играл никакъв спорт нито един ден в живота си. Жал ми е за него. И семейството му живее с неговите помощи и с тези на Лийна. Това не е достатъчно за младо семейство. Понякога жена ми им приготвя вечеря и им я носи. Те винаги са много благодарни. Трябва да ви кажа, че ми е трудно да повярвам, че е направил такова нещо.

Минаваше обед и Дилън се приготви да си тръгне, когато Броуди му изпрати съобщение да се качи на последния етаж на сградата.

Апартаментът беше съвсем обикновен, с разпръснати навсякъде саксии с растения. На прага на отворената врата стояха Броуди и жена на средна възраст с розова тениска. Дилън се приближи до тях, усмихна се и каза:

— Здравейте. Аз съм Дилън Астър.

— Стефани. Приятно ми е да се запознаем.

— Стефани ми каза нещо интересно — рече Броуди.

— Какво? — попита Дилън и я погледна.

— Каза, че може да искаш да разпиташ Евън.

— Кой е Евън?

— Братът на Арло.

* * *