Кървава луна

— Бил е малък, на четиринайсет-петнайсет години. — Патриша се обърна назад, погледна Джеймс и седна малко по-изправена на стола. — Сърцето ми се къса за хлапетата и майките им… Но още смърт няма да ги върне. Моля ви да пощадите живота на един болен човек. Разбирам, че го искате в затвора до края на живота му, но може ли да намерите в сърцето си малко милост да пощадите живота му? Християнка ли сте?

Кели погледна Джеймс, който седеше с каменно изражение на лицето.

— Не.

— Но вярвате в Бог?

— Госпожице Айдън, в какво вярвам или не вярвам…

— Само казвам, че ако вярвате в Бог, тогава знаете, че прошката е най-богоугодното нещо, което можем да направим. Убиването на един болен човек, който чува гласове, които му казват да прави разни неща, няма да помогне на никого, и ви го обещавам, не го забравяйте. Ще ви държи будна нощем. Не си заслужава за никого.

Кели въздъхна дълбоко и рече:

— Съжалявам. Искам да ви помогна, но работата ми е да получи възмездие за жертвите. За мен това е смисълът на цялата система. Не мога да направя нищо, което дори малко ще се доближи до възмездие за онова, което той е сторил на онези млади хора, освен да му отредя смъртно наказание.

Патриша дълго мълча и после стана.

— Разбирам, но това е грешка. Един ден ще съжалявате, госпожице Уайтулф. Наистина съществува карма и онова, което правите на другите, се връща.

33.

Дилън влезе в жилищния комплекс и паркира. Сградите бяха сиви, с червени врати. От двете страни на комплекса имаше контейнери, препълнени с боклук. Асфалтът беше напукан и перилата на втория етаж бяха осеяни с петна ръжда.

Броуди пристигна след няколко минути и Дилън го посрещна на тротоара.

— Евън Ралф Уорд — каза Броуди и му даде цветна разпечатка на снимка от арест. — Братът на Арло, по-голям от него четири години.

Евън беше мускулест, с плешива глава и тъмнокафяви очи. Вратът му изглеждаше по-дебел от бедрото на Дилън и на врата имаше татуировка.

— Реших, че ще искаш да присъстваш лично, когато го разпитвам — добави Броуди.

— Мислиш ли, че ще искам? Той прилича на професионален борец, който е изял друг професионален борец.

Броуди се засмя.

— Сигурно са полубратя, защото Арло може да служи като бастун на този тип.

Двамата навлязоха в жилищния комплекс. Покрай тях мина кола с пет хлапета. Майка им крещеше нещо и изхвърли през спуснатото стъкло цигара, която улучи обувката на Дилън.

— Изглеждаш адски скапано, пич — отбеляза Броуди. — Спиш ли изобщо?

— Не съвсем.

— Това дело ти въздейства, а? Колко ще ти платят?

— Вероятно малко повече от минималната надница, когато приключи процесът.

Броуди поклати глава.

— Братко, работя за много адвокати и ако искаш да преуспееш, поемаш дела, които носят големи пари, а не нископлатени договори на обществени защитници. Защо реши, че това е добра идея?

Дилън погледна през прозорците на няколко апартамента. Бяха му странно познати, защото преди баща му да построи къщата им, Дилън беше израснал в евтини апартаменти.

— Баща ми ту влизаше, ту излизаше от затвора. Казвал ли съм ти това?

— Не — отвърна Броуди, без да откъсва очи от асфалта, докато вървяха.

— Никога не сме имали пари за адвокати, затова винаги се опитваха да му помогнат обществени защитници. Имаше един, когото винаги му назначаваха, Шон Клей. Той беше стар и алкохолик, затова би се очаквало да бъде сприхав, но никога не съм го чувал да повишава тон. Когато делото свършеше, всеки път Шон идваше при мен и мама на местата за зрители и ни обясняваше какво се е случило. Един път тя се разплака, защото татко получи присъда от две до пет години и Шон ме изведе навън, за да я оставим сама за малко. Купи ми сладолед и ми разказа разни истории от адвокатската си практика. Той помогна на семейството ми, когато никой друг не го направи.

— Е, това е чудесно, но Лили каза, че имаш страхотно предложение от Лос Анджелис.

— Да, триста хиляди долара годишно и апартамент и кола.

Броуди подсвирна с уста.

— Ето, за това говоря. Надявам се, че не мислиш някоя глупост като да им откажеш. — Те стигнаха до апартамент 10 А. — Тук е.

— Сигурен ли си, че той е вкъщи?

— Обадих се на надзорника му и той каза, че Евън работи нощем. — Броуди почука на вратата и отстъпи няколко крачки назад. След това почука отново и натисна звънеца няколко пъти.

Никой не отвори.

Той се опита да надникне през прозорците на предната стая, но завесите бяха твърде дебели и не се виждаше нищо.

— Сигурен ли си, че надзорникът каза точно този час?

Броуди се помъчи да отвори единия прозорец.

— Евън трябва да е тук. — Резето не помръдна. Броуди сложи ръце на кръста и се огледа наоколо. — Тук няма никого, пич.

— Знам какво си мислиш и отговорът ми е „не“.

— Самият ти каза, че мислиш, че убийствата са извършени от някой друг и Арло го прикрива. В този апартамент може да има много неща. Може би дори снимки или видеозаписи как извършва престъпленията, за които ще бъде изпечен твоят човек.

Дилън се замисли.

— Не, не мога да го направя, пич.

— Дий, там вътре наистина може да има нещо, което доказва, че твоят човек не е убил онези хора, а ти се тревожиш за разбиването на един прозорец?