Кървава луна

Когато те си тръгнаха, Кели запали ароматизирана цигара и се загледа през прозореца на кабинета към сградите на отсрещната страна на улицата. Помнеше, когато там се виждаха само открити поля и как вятърът поклаща високите треви и бурените. Сега нищо не помръдваше. Имаше само метал, тухли и тишина. Приличаше повече на гробище, отколкото на нещо друго.

Джеймс седна срещу нея и разкопча сакото на костюма. Двамата мълчаха известно време.

Кели поклати глава, все още гледайки през прозореца.

— Защо? — каза тя по-скоро на себе си, отколкото на Джеймс. — Беше толкова ясно, че е номер да насочат вниманието на съдебните заседатели към брата, когато всички доказателства сочат към Арло. Защо това да има ефект?

— Защото Астър не греши напълно, Кели. Ченгетата са хванали своя човек и това е всичко. Не са били необходими други заподозрени. Братът има история на насилие и нима случайно е ловил риба и е бил на палатка там, където са убити жертвите? Това е повече от случайно.

— Арло е открил мястото благодарение на Евън. Проследил го е до Орегон и после до тук и се обзалагам, че го е проследил и до каньона и така го е открил. Той иска да бъде негов брат.

— Може би. Или пък Евън ги е убил и после е осъзнал, че може да убеди брат си да поеме вината.

Кели завъртя очи.

— И ти ли, Джеймс? Сега това малко лайно убиец е светец, защото прави всичко заради семейството си?

— Не, не казвам това. Мисля, че той може да го е направил. Но говорим за основателно съмнение. Няма значение дали съдебните заседатели мислят, че го е направил той, ако нямат чувството, че ние сме го доказали.

Джеймс извади телефона си и прочете съобщението, което току-що получи.

— Арло изглежда като хористче, а брат му прилича на член на „Ангелите на Ада“. Не подценявай въздействието на външния вид — добави той.

Кели въздъхна. Това беше вярно. Външният вид имаше голямо значение за съдебните заседатели, защото повечето хора погрешно си мислеха, че могат да преценят човека само по външността. Това обаче беше заблуда. Външният вид обикновено беше пълна противоположност на онова, което се крие отвътре.

Изведнъж ѝ хрумна идея, от която стомахът ѝ трепна от вълнение. Тя погледна усмихнато Джеймс, който попита:

— Какво?

Кели угаси цигарата си.

— Те имат заподозрян, когото могат да посочат с пръст, но ние може би имаме свидетел, който може да обърне пръста.

— Кой?

— Съпругата на Арло.

59.

На Дилън не му се прибираше у дома след вечерята с Лили, затова отиде в Лас Вегас Стрип и се разходи. Лек ветрец разнасяше боклуци по улиците.

Когато най-после се върна вкъщи, на дивана, по пода и по масичката за кафе бяха разпръснати пакети чипс и празни кутийки от газирани напитки. Марки беше заспала сред тях.

Дилън събу обувките си и внимателно я вдигна на ръце. Занесе я в леглото ѝ и включи вентилатора на тавана в стаята, защото температурата беше трийсет и два градуса.

Когато се върна в дневната и се залови да разтребва, той чу гласа на майка си от кухнята.

— Тя се умори да те чака.

Дилън я погледна, докато събираше парченца картофен чипс от пода.

— Не трябва да ѝ позволяваш да го прави. Утре ще е уморена на училище.

— Или пък ти може да се опиташ да се прибираш малко по-рано и да прекарваш време с нея.

Той се изправи.

— По дяволите, как да го правя, мамо?

— Не знам. Тя е малката ти сестра и боготвори земята, по която стъпваш. Трябва да чуеш как говори за теб на приятелите си… Все едно си се спуснал върху облак от небето. Но от седмици не е прекарвала време с теб.

— Опитвам се — каза Дилън по-високо, отколкото възнамеряваше. — Опитвам се да правя всяко проклето нещо, което трябва да правя, и пак да запазя разсъдъка си, мамо. Разбра ли? Опитвам се!

— Винаги ще имаш работа, Дилън. Но имаш само този един период, когато Марки все още е дете. Когато тя порасне и напусне този дом, ще я виждаш само в Деня на благодарността и на Коледа. Трябва да си помислиш кое е важното в живота ти и кое не е.

Дилън беше на път да ѝ каже какво смята да направи за тях. Да се преместят в гъсто населен, огромен град — място, където не можеше да си представи да живее — докато работи за бездушна адвокатска кантора, която ще го отрупа с пари и подаръци и така да ги издържа по-добре. Но неизвестно защо, не го спомена. Може би защото знаеше какво ще каже майка му.

Тя се обърна, за да тръгне към спалнята си, а после се спря.

— Имаме само толкова време, синко. И когато веднъж отмине, никога няма да си го върнем. Нито една секунда…

60.

Съдебният лекар на окръг Джаксън, доктор Фредерик Коен, беше жилав и енергичен човек на шейсетина години, който ходеше в съда с костюм, най-малко два размера по-голям. Джеймс Холдън проведе прекия разпит и доктор Коен отговаряше възможно най-кратко. Лили и Мадлин си водеха записки, а Дилън забеляза, че Арло не рисува. Беше се втренчил в масата и потъркваше пръсти.

— Какво има? — прошепна Дилън.

— Искам да направиш нещо за мен. Скоро.

— Нека поговорим за това после.

Арло кимна, но не откъсна очи от масата.