Кървава луна

— Ако трябва да гадая, въз основа на първия удар по фронталния кортекс от легнало положение на земята, тъй като е бил хванат в капан за мечки, и фактът, че това е бил единственият удар по главата преди раните в гърлото му, бих казал, че той вероятно е живял две-три минути.

— Имал е масивно нараняване на дясната ръка, нали така?

— Да.

— Всъщност ръката му е бил разсечена почти на две.

— Да.

— Преди настъпването на смъртта ли?

— Да.

— Имаше ли наранявания по другите крайници? Охлузвания и порезни рани?

— Да.

— И те са били съвместими с наранявания при самоотбрана, нали? И под „съвместими“ използвам вашата дефиниция в рамките на диапазона на приемливи вероятности.

— Да, мисля, че са съвместими с рани при самоотбрана срещу остро оръжие, по всяка вероятност същият нож, използван за осакатяването на труповете.

— Но не можете да сте сигурен, че е било нож, нали? Наранявания, съвместими с нож, но също и с множество други оръжия, нали?

— Точно така. Не мога да бъда сигурен с медицинска сигурност, че е бил използван нож, не.

— И по време на периода на агония експертното ви мнение е, че Майкъл Търнър се е борил — доколкото е можел — с убиеца си две-три минути?

— Възможно е, да.

— И през това време Холи Фалоус е избягала?

— Не бих могъл да знам. Знам само онова, което прочетох в полицейските доклади.

— Прочели сте, че тя е избягала?

— Да.

— И така, те излизат от бунгалото, Холи побягва, а Майкъл се бие с убиеца две-три минути, докато Холи бяга. Съзнавате, че моят клиент има нараняване в крака, което го принуждава да куца, и не е възможно да я е настигнал, ако се е бил с Майкъл три минути, нали?

— Възразявам — каза Кели и стана. — Моля, това да бъде заличено от протокола.

— Оттеглям въпроса си — рече Дилън. — Благодаря ви, докторе. Нямам повече въпроси.

61.

До петък всички лаборанти, криминалистът, съдебният лекар и помощникът му приключиха с показанията си. Единственият въпрос за отбелязване беше, че се оказа невъзможно миглите, намерени върху Ейприл Фалоус, да бъдат сравнени с тези на Арло. Миглите дори може би нямаха нищо общо с престъплението.

Съдия Хамилтън закри съдебното заседание в три часа, за да даде на съдебните заседатели по-дълга почивка, предимно защото детайлите на научните показания можеха да изморят всички и да отслабят вниманието им.

Арло погледна Дилън и попита:

— Може ли да дойдеш в затвора и да поговорим? Все още искам да направиш нещо за мен.

Дилън събра книжата и папките си.

— Ще дойда веднага щом мога.

— Трябва да отида на друго съдебно дело — каза Мадлин. — Искаш ли да свърша някаква работа през уикенда?

— Имаш следователи, нали?

— Да, Щатът ни отпуска средства за един по всяко дело.

— Кажи на следователя си да се фокусира върху намирането на служителя на бензиностанцията. Може би ще е добре двама души да се заловят с това и да проверят дали ще излезе нещо.

— Дадено. — Тя погледна Арло. — Ще се видим в понеделник, Арло.

— Довиждане, госпожице Измера.

След като съдебният пристав отведе Арло, Лили седна на ръба на масата и каза:

— И аз искам услуга.

— Какво става?

— Сватбата на брат ми е в неделя. Знам, че питам в последната минута, но Антъни не може да дойде и… не искам да ходя сама. Семейството ми не е точно… ами, знаеш, аз съм черната овца, затова понякога ми е по-лесно, ако съм с някого.

Дилън съзря тъга в очите ѝ. Не беше свикнал да я вижда така. Хладината, която забеляза в нея, откакто Лили за пръв път спомена за сватбата, не беше преминала.

— Да, разбира се, че ще дойда, Лил.

* * *

Полетът до Топика продължи няколко часа. Пристигнаха и Лили нае кола, а Дилън се обади на Марки, защото тя беше настояла да ѝ звънне веднага щом самолетът кацне.

Докато пътуваха с колата, той гледаше равнинния пейзаж и се питаше дали гледката към дивата пустош може да оказва неблагоприятен ефект върху хората. Поне за себе си знаеше, че се нуждае от пустини и планини, и се надяваше, че близо до Лос Анджелис има такива, които често да посещава.

— Наистина съм ти благодарна, че дойде — каза Лили.

Дилън я погледна.

— Надявах се да ми кажеш какво става. Потисната си от един месец и не искаш да ми кажеш защо.

Тя поклати глава.

— Същата стара семейна драма. Нищо ново.

* * *

Дилън знаеше, че Лили е израснала във ферма, но нямаше представа колко далеч назад в миналия век е останала семейната ѝ ферма. Червен хамбар, обширни зелени пасища, пълни с крави и кокошки, припкащи навсякъде абсолютно свободно.

Родителите ѝ вече ги чакаха отвън и баща ѝ, Рей, прегърна Лили и дълго я държа в обятията си. Рей стисна ръката на Дилън толкова силно, че пръстите го заболяха, и Дилън се запита дали го направи нарочно, или просто мислеше, че така трябва да се ръкуват мъжете.

След екстравагантна вечеря, допълнена с домашно приготвена бира, седнаха на верандата и Рей запали лула. Слънцето се скриваше зад хоризонта и от тъмното небе започнаха да надничат звезди. Лили седна до баща си на люлеещ се стол.

— Видях и двама ви по новините — каза той. — Изглеждахте добре. Оттогава всички говорят за вас.

Лили се подсмихна и отвърна:

— Не се съмнявам. Хубаво ли говорят или лошо?

— Смесено.