Лицето

Не го беше страх, че те ще могат да опишат лицето му на полицията. С шапката си с периферия и мушамата като палатка той представляваше една ексцентрична и забавна фигура, за която никой нямаше да запомни нищо, освен костюма.

По-късно вкъщи, докато си пиеше брендито, той щеше да изгори в камината фалшивия документ, с който се бе представил като патолог от Индианаполис. Той притежаваше голям брой други фалшиви документи с различни имена, които щеше да използва, ако и когато му потрябваха.

Сега той се върна към нощта, към дъжда.

И така времето бе дошло да се разправи с Ролф Рейнърд, който бе доказал с действията си, че е също толкова негоден за живота, колкото се бе оказал и за кариерата на звезда в сапунените опери.

Глава 27

Ако за вечерята на Елфрик Манхайм бяха писали в Дейни Варайъти, пъстрото списание на филмовата индустрия, то статията би излязла под заглавие Дайте на Фрик пилешки трик.

Дебелото филе бе изпечено на скара, намазано със зехтин и напръскано с морска сол, пипер и много вкусна смеска от екзотични подправки, известна в Палацо Роспо като Максекретът на Макбий. Пилешкото бе сервирано с макарони, не с доматен сос, а с масло, босилек, борови семки и пармезан.

Господин Сатър, майстор-готвачът, изкарал известната школа по готварство „Кордон бльо“, пряк потомък на Джак Изкормвача, не работеше в неделя и понеделник, за да може да преследва и посича невинни жени, да хвърля бесни котки в бебешки колички и да се наслаждава на каквито други лични занимания го интересуваха в момента.

Господин Баптист, веселият готвач, не работеше в понеделник и вторник, така че в понеделник кухнята беше, както се изразяват в киното, в затъмнение. Госпожа Макбий бе приготвила тези деликатеси собственоръчно.

Под мекото пулсиращо осветление на електрическите лампи, които изглеждаха като стари газени фенери, Фрик ядеше във винарската изба, седнал сам на масата за осем души в уютната зала за дегустация на вино, която бе отделена със стъклена стена от помещението с контролирана температура. Зад стъклото върху лавици бяха наредени четиринайсет хиляди бутилки вино от различни видове, които баща му понякога наричаше „Каберне совиньон, мерло, пино ноар, кларе, порт, бургундско — и кръвта на критиците, която има горчив вкус“.

Ха, ха, ха.

Когато Татко призрак си беше вкъщи, те обикновено ядяха в трапезарията, освен ако гостите — приятелите на баща му, сътрудниците му работа или всевъзможните му лични съветници — от духовния му наставник до инструктора му по ясновидство — не се почувстваха неудобно един десетгодишен малчуган да слуша дрънканиците им и да върти очи в знак на презрение към празнословието им.

Когато Татко призрак го нямаше, както ставаше през по-голямата част от времето, Фрик можеше да вечеря не само в собствения си апартамент, където се хранеше обикновено, но практически навсякъде из имението.

При хубаво време можеше да седне навън до басейна, изпълнен с чувство за благодарност, че в отсъствието на баща му нямаше безнадеждно тъпи, досадно кискащи се, смущаващо полуголи начинаещи актриси, които да го тормозят с въпроси за любимия му предмет в училище, любимата му храна, любимия му цвят, любимата му световноизвестна кинозвезда.

Те винаги се мъчеха да изпросят риталин или антидепресанти от Фрик. Не можеха да повярват, че единственото му предписано с рецепта лекарство бе за астма.

Ако не до басейна, той можеше да рискува да вечеря със стил, с изящни съдове и антични прибори на маса в розовата градина, с инхалатора, приготвен върху десертна чинийка, в случай че вятърът докара достатъчно полени, за да предизвикат пристъп на астма.

Понякога се хранеше на поднос, разположил се в едно от шейсетте удобни кресла в прожекционната зала, която неотдавна бе обновена по образец на богато украсения в стил ар деко кинотеатър Пантейджес в Лос Анджелис.

Апаратурата в прожекционната зала можеше да показва кинофилми, всички формати видео, дивиди, както и телевизионни предавания върху екран, по-голям от екраните в средните домакинства в богатите квартали.

Фрик нямаше нужда от прожекционист, за да гледа видео и дивиди. Седнал на централното място в централния ред до контролния пулт той можеше да си пуска каквото поиска.

Понякога, когато знаеше, че залата няма да се чисти, и беше сигурен, че никой няма да дойде да го търси, той заключваше вратата и зареждаше дивиди плейъра с някой от филмите на баща си.

Да се остави да го видят, че гледа филм с Татко призрак, беше немислимо.

Не че бяха боклук. Някои от тях наистина не струваха, защото няма звезда, която да прави всеки път шедьовър. Но други си ги биваше. Някои бяха направо готини. А няколко от тях бяха удивителни.

Ако обаче го хванеха да гледа филмите на баща си при тези обстоятелства, той щеше да бъде обявен от Националната академия на досадниците за Най-големия досадник на десетилетието. А може би и на столетието. Клубът на жалките нищожества щеше да му отпусне безплатно доживотно членство.