Лицето

Наредени една върху друга до тавана покрай една от тухлените стени, дъната на няколко от огромните бъчви бяха на панти и можеха да се отварят като врати. Някои от тях имаха полици във вътрешността, на които бяха наредени чаши за вино, ленени салфетки, тирбушони и други подобни неща. В четири от тях се помещаваха телевизори, които даваха възможност на ценителите на вино да гледат едновременно няколко канала.

Тинга-линга-лиии.

Фрик отвори бъчвата с телефоните, вдигна слушалката и се опита да говори в обичайния си стил, решен да не допусне да го помислят за изплашен.

— Тук е Пийт от Службата за борба с вредителите и Школата за домашно консервиране. Ще избавим дома ви от плъхове и ще ви научим как да ги консервирате за празничната трапеза.

— Здравей, Елфрик.

— Как се казваш, намери ли се името ти?

— Изгубено е.

— Това малкото ти име ли е, или фамилията?

— И двете. Харесва ли ти вечерята ти?

— Не вечерям.

— Какво ти казах за лъжите, Елфрик?

— Че няма да ми докарат нищо друго, освен мъка.

— Често ли се храниш във винарската изба?

— На тавана съм.

— Не си търси белята, момче. Тя сама ще дойде при теб, без твоята помощ.

— Хората, които се занимават с кино, лъжат по двайсет и четири часа в денонощието и само стават по-богати от това — възрази Фрик.

— Понякога бедата идва бързо — увери го непознатият от телефона. — По-често минава цял живот, преди да дойде, но накрая се стоварва като огромно ревящо море.

Фрик замълча.

Непознатият на телефона му отвърна със същото.

Най-сетне Фрик пое дълбоко дъх и рече:

— Трябва да призная, че си стряскащо копеле.

— Ти прогресираш, Елфрик. Каза една истина.

— Открих място, където никой да не може да ме намери.

— Имаш предвид тайното помещение зад дрешника ти?

Фрик никога не беше допускал, че в кухините на костите му живеят разни влечуги, но сега изведнъж ги почувства как пълзят из костния му мозък.

— Стаята със стоманени стени и куки по тавана — продължи непознатият, — там ли мислиш, че можеш да се скриеш?

Глава 28

Погълнат от мисли за убийство, но не и от угризения на съвестта, Корки Лапута, който наскоро бе излязъл от помещението на безименните мъртъвци, прекоси града под нощния дъжд.

Докато караше, той се замисли за баща си, навярно защото Хенри Джеймс Лапута беше пропилял живота си също като скитниците и избягалите от дома си тийнейджъри по леглата в моргата.

Майката на Корки, икономистката, бе вярвала в правотата на завистта, в силата на омразата. Тя бе отдала живота си на тези страсти и бе носила злобата си като корона на главата си.

Баща му бе вярвал в необходимостта от завистта като мотивиращ фактор. Постоянната му завист неминуемо бе довела до хронична омраза, независимо от това дали бе вярвал в силата на омразата, или не.

Хенри Джеймс Лапута беше професор по американска литература. Той също бе писател, мечтаещ за честна слава.

Беше си избрал най-високо ценените съвременни автори за обект на завистта си. С яростно усърдие той се бе изпълвал със злоба при всяка положителна рецензия за тях, при всяка похвална дума, при всяка почест и награда. Бе посрещал с гняв новините за техните успехи.

Мотивиран по този начин, той страстно бе произвеждал романи, пред които произведенията на съвременниците му да избледнеят и да започнат да изглеждат безлични и детински. Неговото единствено желание бе да засрами другите писатели, да ги унижи с примера си, да събуди в тях по-голяма завист от тази, която сам бе изпитвал към тях, защото само така би могъл да се отърве от собствената си завист и най-сетне да се наслади на постиженията си.

Той бе вярвал, че ще дойде ден тези литератори да му завидят така, че да не могат повече да се радват на собствените си постижения. Когато жаждата им за неговата литературна слава стигнеше до степента на ламтеж, когато започнеха да изгарят от срам, че най-големите им усилия се превръщат в тлеещи главни пред лумналата клада на неговия талант, само тогава Хенри Лапута щеше да се почувства щастлив, реализиран.

Година след година обаче романите му бяха посрещани само с вяли похвали, и то от перата на по-посредствените критици. Никой не го беше предлагал за награда. Заслужените почести не му бяха връчени. Талантът му си бе отишъл непризнат.

Той бе доловил, че много от съвременните му писатели се отнасят пренебрежително към него, което най-сетне го накара да осъзнае, че те всичките членуват в клуб, в който му бяха попречили да влезе. Те бяха разбрали, че той ги превъзхожда по талант, и се бяха наговорили да му отнемат заслужените лаври, защото искаха да задържат парчето пай, което бяха отрязали за себе си.

Паят. Хенри бе осъзнавал, че дори в литературното общество богът на всички богове са парите. Това бе тяхната мръсна тайна. Те си раздаваха награди наляво-надясно, дрънкайки врели-некипели за изкуството, но всъщност се интересуваха от тези почести само за да направят кариера и да забогатеят.