Нежна завист

Примигнах срещу Бронуен. Сякаш нож бе разсякъл вцепеняващата мъгла от пиенето. Болката ми се върна и цинично отправи поздрав към нейната. Каква егоистка бях. За миг се зарадвах, че никой не може да надникне в съзнанието ми и да разбере, че докато съквартирантката ми разказва нещо толкова разтърсващо, мисля за Шеймъс и желанието си да бъда с него.

— Заведе ме в къщата си и ме накара да се съблека. Започна да ме целува навсякъде — продължи Бронуен през сълзи. — После… извади фотоапарата. Не исках да ме снима, но той ми каза да се отпусна заради него, защото ме обичал и ме намирал за прелестна.

Престанах да мисля за Шеймъс. Така се вбесих, че можех да удуша онзи мръсник. Но бях поразена, че момиче като Бронуен е способно на такава мекушавост. Според мен тя е едно от най-ужасните неща в живота на жената. Никой не го споменава, когато говори за радостта от майчинството и всичко останало. Или дори за родилните болки, месечния цикъл и менопаузата. „Щом си жена, неизбежно един ден ще се влюбиш. А това е все едно с хирургическа намеса да те превърнат в безгръбначно. Правиш се на силна, а когато рискуваш да бъдеш отхвърлена, си готова абсолютно на всичко, за да задържиш любимия си“.

— Колко снимки ти направи? — равнодушно попита Кийша.

— Не зная… — проплака Бронуен. — Много. Стана толкова бързо… има от онези професионални фотоапарати със светкавица и просто щракаше…

— За какво се разсърди?

— Опитвах се да събера крака, а той ме принуждаваше да ги държа разтворени. — Бронуен зарида удържимо. — Тогава се разфуча. Качи се на горния етаж. Изнесе нещата ми от банята и ги натъпка в сак. Поиска да му върна ключовете…

Заплака неудържимо и не можа да каже нищо повече. Кийша влезе в кухнята, а аз останах при нея и разтрих раменете й. Кийша се върна с чаша бренди, накара я да го изпие и хленчейки и кашляйки, Бронуен донякъде възвърна самообладанието си.

— Каза, че съм фригидна кучка и му е писнало от мен. Освен това съм била твърде кльощава, а мразел да спи с жени, които са само кожа и кости. Знаел, че ми харесвали всички онези неща, защото съм била от този тип момичета и просто съм се правела на интересна, но не можел да издържа повече, така че било най-добре да се разкарам. Умолявах го да размисли и да вземе думите си назад, но той просто ми се изсмя… — Закри лицето си с ръце. — Когато поисках да ми даде филма, продължи да се смее и каза, че поне щял да има какво да показва на приятелите си.

Бронуен скочи и хукна към тоалетната. Нямаше време дори да затвори вратата, преди да изповръща червата си.

С Кийша се спогледахме. Десет кафета не биха ни отрезвили по-бързо. Не бях близка с Бронуен, но този път я почувствах като своя плът и кръв. Едва ли бих изпитала по-силен гняв, ако онзи негодник бе сторил същото с Гейл.

Въобразяваме си, че през деветдесетте години жените държат съдбата си в свои ръце и това не би могло да се случи с нас. Бронуен бе феминистка като мен, не откачалка като Андреа Дуъркин, но готова да се бори за независимост и равенство между половете на пазара на труда. Как бе възможно да се влюби в тиранин като него?

Ако тя бе зарязала Дик, би изживяла раздялата по-леко. Вече повече от шест месеца я убеждавахме да скъса с него. Понякога дори се съгласяваше, че той я унижава и трябва сериозно да си помисли дали да продължава тази връзка. Непрекъснато звъняха млади мъже, които се надяваха Бронуен да им обърне внимание, все от нейните среди — модни дизайнери, фотографи, модели, басисти. Не бе необходимо човек да е психоаналитик, за да разбере, че във влечението й към Дик има нещо извратено. Какво намираше момиче като Бронуен, което сякаш се бе пренесло с машината на времето от „Хейт Ашбъри“ в Сан Франциско през 1968-а до настоящето, в управител на банка, който караше волво, редовно актуализираше пенсионните си вноски и носеше костюмите си на химическо чистене? Определено виждаше в него баща, търсеше сигурност или нещо подобно. Проблемът бе, че бе попаднала на извратеняк от класа.

Зная. Благодаря ви, доктор Александра Фройд. Но все пак какво говореше това за детството на Бронуен? Може би не исках да узная.

— Добре — тихо каза Кийша, но предчувствах, че ще добави нещо заплашително. Когато бе тиха, ставаше най-опасна. — Ще се обадя на Стела. Братовчед й Рашид познава типове, които могат да решат проблема.

— Почакай, почакай — припряно се намесих аз. Не бях против идеята няколко гангстери да потрошат крайниците на Дик, но не и ако цената за това бе Кийша да попадне в женски затвор за подстрекателство към бой. — Да му се обадим и да се опитаме да го вразумим.

— Ти си полудяла.

Но вече бях натиснала бутона за бързо избиране. Бронуен бе записала номера му на единицата на телефона си. Все още бе в тоалетната и сякаш повръщаше всичко, което бе погълнала от месец насам.

— Да?

Надменният тон ме вбеси.

— Дик, обажда се Алекс Уайлд, съквартирантка на Бронуен Евънс.

— Да, знам коя си. Забрави, не искам да виждам онази хленчеща кучка, всичко свърши. Предай й, че съм казал: „край“.

За миг бях така стъписана, че не можах да отвърна.