Нежна завист

— Скъпа, трябваше да видиш. Едва не припаднах, когато отидохме там с Рашид. Онзи нещастник му дава филма, а Рашид казва: „Да проверим апарата“. Дава му и него. Рашид го строшава на пода и изтърсва: „Извинявай“. Дик не посмя да продума.

Кийша избухна в смях.

— Дано сте се постарали да всеете пълен безпорядък.

— Сякаш е минал булдозер. Рашид изпочупи всичко. Къщата изглежда като след обир. Телевизорът, видеото…

— Няма ли да отиде в полицията?

— Сигурно се шегуваш. Едва не се подмокри, беше толкова изплашен. А и Рашид беше с ръкавици. Нищо не може да докаже. На излизане стисна ръката му до посиняване и го накара да скимти. — Кийша се усмихваше с огромно задоволство. — Казах му, че Бронуен наистина е фригидна, иначе не би го търпяла, защото онази му работа е толкова малка, че не може да задоволи никоя жена.

И двете се засмяхме.

* * *

Бях в добро настроение почти през цялото време до понеделник сутринта, когато тръгнах за работа. Щом стигнах до „Хамилтън Кейн“, вече не се чувствах силна като ангел на женското отмъщение, а сякаш изведнъж се бях смалила и бях станала поредната глупачка, прелъстена от Шеймъс. Освен това закъснях, но Джени не изглеждаше ядосана.

— Изненадана съм, че дойде, Алекс — учудено сподели тя. — Господин Мейън ми каза, че си поискала ден отпуск.

— О. — Притиснах пръсти към слепоочията си и умът ми заработи трескаво. Шеймъс си бе въобразил, че съм твърде разстроена, за да дойда на работа. — Е, споменах нещо такова. Забравих. Но не искам да изоставам.

Видях го през стъклената преграда на вътрешния офис. Разговаряше с някакви брокери. За миг ме погледна с тъжна усмивка, като виновен хлапак, хванат тайно да хапва шоколад.

Бях изумена. Нима не го бе грижа, нима не осъзнаваше колко сериозно е положението?

Седнах пред компютъра си и разсеяно го включих. Трябваше на всяка цена да узная истината, независимо колко е жестока. Предчувствах, че това, което открия, няма да ми хареса, но трябваше да проверя. Сякаш не можех да се сдържа да не изстискам и да разчопля пъпка на лицето си. Щеше само да стане по-лошо, но как да устоя?

Зачатках по клавиатурата. Сравних датите и бележките на екрана със списъка пред себе си. Дните, в които ми бе казвал, че заминава в чужбина или на конференции. Останаха осем, за които трябваше да се допитам до Джени.

— Господин Мейън нареди да напечатам сведение за командировките му. Пътувал ли е на тези дати, или полудявам?

Джени разгледа списъка ми с недоумение.

— Полудяваш, Александра. Кой ти е казал това, за бога? Беше в Севиля на осемнадесети, а в Хъл не е имало никаква конференция. Какво би правил някой от партньорите ни в Хъл?

Едва сега и аз се запитах какво. Изчервих се.

— Такава глупачка съм, сигурно съм сбъркала месеца. Няма значение.

Джени вече ме гледаше подозрително, но не й обръщах внимание. Бяхме включени в Мрежата, за да могат анализаторите ни да търсят информация за компаниите, които проучват, и днес щях да вляза в ролята на Шерлок Холмс в пола. Напечатах „Шеймъс Мейън“, „Долорес Мейън“ и „мистериозна“. Нали се досещате, например „мистериозна блондинка“. Надявах се да излезе съобщение: „Променете критериите за търсене“, което на компютърен език означаваше: „Откажи се, няма нищо по въпроса“, но този път не бе така. Имаше четиридесет и три попадения. „Господи“, казах си аз и подробно прегледах всяка клюка. „Шеймъс и мистериозна брюнетка“. „Шеймъс и Долорес“. „Шеймъс и мистериозна компаньонка, видени да излизат от нощен клуб“. „Долорес поставя ултиматум“. „Трогателно сдобряване“.

Не можех да избягам от това, колкото и да ми се искаше. Чаровният Шеймъс и ужасната Долорес. Ужасните „мистериозни компаньонки“! Значи желаеше не само съпругата си, а толкова жени, колкото можеше да вмести в графика си! За секунда се запитах дали в някоя от статиите не става дума за мен.

О, разбира се. „Шеймъс Мейън и мистериозна пепеляворуса секретарка“. Има ли съмнение за кого става дума?

Може би трябваше да ми се доплаче, но реакцията ми бе вцепенение, сякаш Рашид ме бе ударил с юмрук в корема. Трябваше бързо да затворя статиите за Шеймъс, защото Джени дойде да провери дали съм добре.

— Нищо ми няма. Лек махмурлук.

Не можах да измисля по-правдоподобно извинение.

Телефонът на бюрото ми звънна и ме накара да подскоча.

— Алекс? Би ли дошла тук за минута? — попита Шеймъс и ме обзе желание да изкрещя. — Трябва да си поговорим.

— Знаех си — промърмори Джени и ме изгледа хладно.

— Какво имаш предвид? — попитах, но тя не каза нищо повече и не ми оставаше друго, освен да стана и да почукам на вратата на офиса.

Зарекох се да го накарам да се измъчва.

— Дано не ми се сърдиш много — ласкаво каза той.

— Да ти се сърдя? Ти ме излъга, срещаш се и с други момичета, а с жена ти не сте…

— Е, мъжете сме такива — каза Шеймъс с най-зашеметяващата си усмивка. — Не ми казвай, че е невъзможно да се разберем. Имам пълна вяра в теб, Алекс Уайлд.

— Имаш…

Бях така изумена, че започнах да пелтеча.

— Разбира се, вярвам, че си разумен човек. Много ни е забавно заедно. И на двамата ни харесва, така че защо да се отказваме?

Тринадесета глава