Нежна завист

Желаех Шеймъс. Предпочитах да бъда с него, отколкото да прекарвам вечерите си в този апартамент със самотните си приятелки. Работата ми бе скапана, за кариера не можеше да се говори, а нямах успех дори в любовта, за което твърдо вярвам, че е родена всяка жена.

— Не можеш винаги да получаваш това, което искаш — казах аз и затворих телефона.

Как щях да го понеса? Трябваше да ходя в онзи офис всеки ден и да виждам красивото му лице. Господи, а ако започнеше да се държи зле с мен? Какво щеше да каже майка ми, когато отиде да играе голф с Фиона Кейн? „Благодаря, че уредихте некадърната ми дъщеря на онази мизерна работа, и извинявайте, че заслужи да бъде уволнена, като спа с шефа“.

— Може би ще скъсам с Тони — замислено продума Гейл. Погледнах малката си сестричка. Нежната й красота бе в контраст с моето грубовато, бузесто лице. Гейл е от момичетата, които не прекарват нито ден без компания. „Гаджето умря, да живее гаджето“. Мъжете се влюбваха в нея само при едно мятане на лъскавите й коси. Иронията е, че вътрешно Гейл е коравосърдечна като древен воин, докато моята душа е крехка като нишки на паяжина.

Но мъжете не си правят труда да надникнат под обвивката.

Все пак предпочитах съзнанието ми да бъде заето с каквото и да е, освен с мисли за Шеймъс, така че полюбопитствах:

— Какво му е на Тони?

— Свестен е, но не е идеалният — въздъхна Гейл. Предположих, че къщата му в провинцията не се е оказала по вкуса й или е разбрала, че БМВ-то му е на повече от две години.

— Мислех, че го харесваш.

— Ммм, заслужавам нещо по-добро — гордо заяви тя.

Никой не каза нищо в отговор. Кийша и Бронуен се чувстваха почти като мен и явно нямаха желание да говорят. Затова станах, влязох в стаята си, извадих топка глина и започнах да я извайвам. Под пръстите ми се оформиха криле на бухал и постепенно оживя нова скулптура. Когато черпя вдъхновение от болката, творбите ми са най-сполучливи.

Може би съм единствената, която мисли така.

* * *

Следващата седмица бе ужасна. Машинално вършех скучната си работа и разчитах единствено на Джени да ме защитава от Шеймъс. Проблемът бе неустоимият му чар.

Компютърът ми едва не изпуши от съобщения. На бюрото ми изневиделица се появяваха цветя. Незабравки — като че ли можех да го забравя! Получих безброй стихове в кафяви пликове от онези, които използвахме за наредби. Щом ги отворех, веднага посягах към пакетче носни кърпички. „Моите мечти лежат в краката ти. Ходи внимателно, за да не ги потъпчеш.“ Не можех да сдържам сълзите си. Трябваше да купувам опаковка след опаковка таблетки против сенна хрема от „Буутс“ и да ги слагам на бюрото си, за да убедя Джени, че страдам от алергия.

Упорството на Шеймъс правеше живота ми все по-труден. Изкушаваше ме с нещо, за което копнеех.

Понякога имах мигове на просветление. Представях си, че виждам себе си отстрани, сякаш гледам филм, и си казвах: „Почакай, всъщност едва го познаваш“. Но емоциите отново нахлуваха в мен и желанието ме завладяваше.

Неизбежно бе да се предам. След по-малко от седмица отново вечеряхме заедно в апартамента му. На масата имаше малки вази с розови пъпки и апетитни ястия, а Шеймъс пееше „Девойката от Конемара“ в кухнята, макар да знаеше, че никога не съм ходила в Ирландия.

— Не ти ли доставям удоволствие? — попитах, когато той се отпусна върху мен. Не бях повдигнала въпроса, докато вечеряхме, за да не разваля атмосферата.

— Що за въпрос? — Бавно плъзна устни по голото ми рамо и тази ласка ми се стори далеч по-приятна от стоновете и пъхтенето му преди няколко мига. — Нали току-що ми го достави?

— Нямам предвид това. Искам да кажа, не съм ли ти достатъчна?

— О, господи. — С израз на раздразнение, Шеймъс се отдръпна от мен. Ако бе пушач, щеше да запали цигара. — Отново ли се връщаме на тази тема? Мислех, че вече сме се разбрали.

— Не е естествено да желаеш толкова много жени.

— Напротив. Такава е мъжката природа. Преди броени секунди ти нямаше нищо против.

„Така си мислиш, нещастнико“.

— Долорес разбира потребностите ми.

Тонът му бе укорителен, сякаш добави: „а ти не“. Запитах се дали наистина е така. Какво би казала Долорес, ако знаеше къде е съпругът й в момента. Неприятно ми бе да споменава името й пред мен. Хрумнаха ми идеи за подли номера, например да пъхна по някоя от любовните му бележки в джоба на всяко сако, да напръскам ризите му със своя парфюм и да оставя следи от червило по яките им. Но си казах, че не би било честно спрямо Долорес да узнае истината по този начин.

— Алекс, гълъбче, нали си прекарваме добре? Харесва ни да бъдем заедно само за удоволствие, без обвързване?

По кожата ми пропълзяха хладни тръпки, като при арктическа виелица. „О, не, не! Той иска да каже, че си страхотна за чукане, но това не е любовна връзка!“ Как е възможно мъжете да са способни на такава жестокост? Искат да приемаш горчивите им обиди като комплименти и да ги обичаш.

— „Моите мечти лежат в краката ти. Ходи внимателно, за да не ги потъпчеш“ — мрачно цитирах. Шеймъс нехайно се засмя.

— Караш ме да експлодирам, Алекс! — Шляпна ме по голия задник. — Това е мечтата ми!