Нежна завист

Гейл изтръгна слушалката от ръцете й.

— Здравей, Том. — О, по дяволите, гласът й звучеше задъхано и две октави по-високо, като на невинно момиченце. Не обърна внимание на размахания ми пръст и гримасата, имитираща повръщане. — Много мило от твоя страна да поканиш всички ни, ще бъде толкова вълнуващо, поздравления за Чарли…

Най-сетне ми позволи отново да се обадя. Слава богу, че Том не можеше да ме види, защото се бях зачервила като домат. Кучки! Бях толкова засрамена, че онемях.

— Всички са въодушевени — изтъкна Том, невероятно спокойно. В гласа му нямаше и най-малка нотка на раздразнение. — Значи ще ви очакваме, страхотна новина. Ще бъде голямо тържество, с много гости, със сигурност ще срещнете интересни хора.

— Нямам търпение — промърморих.

— Ще дойдат повечето ни приятели от старата тайфа в „Оксфорд“ — каза Том. Страхотно, всеки от тях щеше да ме огледа добре, като на търг за добитък. Това бе черешката на тортата, всичките ми приятелки от колежа, повечето от които навярно бяха станали супермодели или световни знаменитости, събрани около най-голямата неудачница на всички времена.

Затворих с вече свит от тревога стомах.

Бронуен се тръшна на дивана.

— О, господи, само да можех да доведа Дик. Толкова е забавен на сватби.

— Бронуен — каза Кийша, — имаш нужда от психотерапия.

Бях готова да се съглася с нея. Бронуен бе получила избирателна амнезия. Вече не помнеше как Дик я бе накарал да позира за снимки като онези в „Пентхаус“, убеден, че е мръсница, на която й харесва. Мъглата на времето — около две седмици — бе забулила всичките му недостатъци и единственото, което Брон си спомняше, бе ъгловатата му челюст и елегантните му костюми. Жените са склонни да прощават всичко на всички освен на себе си.

— Терапията е пълен боклук. Измислили са я американците със слаба воля. Просто плащаш на някого, за да изслушва проблемите ти — просъсках аз.

— Мисля, че идеята е чудесна — каза Брон, по-откровена от мен. Бях толкова враждебно настроена към психотерапията, защото бившето ми гадже — Оливър, бе запален на тази тема. Ходеше на сеанси повече от десет години.

— Нека те попитам нещо, по-добре ли се чувстваш? — любопитствах понякога, а той уклончиво казваше:

— О, явно просто не разбиращ.

Напротив, напълно разбирах, че тези хора имат интерес колкото е възможно по-дълго да мислиш, че животът ти е пълен провал. В случая на Оливър това бе самата истина.

Когато изпаднех в положение като сегашното, мисълта за сеанси бе примамлива и за мен. Представете си начинание, чиято цел е безкрайно дълго да говорите за себе си. Нищо чудно, че жителите на Ню Йорк са така пристрастени.

Преди време познавах един женен мъж. Бях му любовница три години и той упорито отказваше да каже на психоаналитика си за мен, защото твърдеше, че ще го убие. Подозирах, че този човек е неспособен да прозре, че всичките му терапевтични сеанси са безсмислени, щом крие нещо толкова съществено. Накрая скъсах с него точно по тази причина. Явно виждаше в психоаналитика си нещо като баща и се страхуваше да не го нахокат. Оказа се, че и жена му посещава същия терапевт, но нали всеки лекар полага клетва да пази тайните на пациента си? Когато разбереш, че партньорът ти е самозаблуждаващ се страхливец, това убива страстта.

На мен ми бяха нужни само три години, за да го проумея.

— Колко психотерапевти са необходими, за да сменят една крушка? Един, но крушката трябва истински да желае да бъде сменена!

Кийша се засмя от сърце.

— Е, кога ще пътуваме? — попита Гейл, отегчена от разговора, в чийто център не бе самата тя.

Направих гримаса.

— В четвъртък вечерта.

Петък бе официален празник, а госпожа Дръмънд очевидно искаше всички поканени да пристигнат за голямото сватбено тържество. Бях ходила в къщурката им само веднъж и си представих как Кийша и Бронуен пушат и сипят ругатни сред лабиринтите от подрязани храсти. Пълна трагедия.

Изведнъж ме завладя желание за Шеймъс, изгарящо като нажежено желязо.

Как щях да го преодолея?

* * *

Прекарах понеделника и вторника в „Личен състав“, опитвайки се да не дишам, когато Глория надаваше залпове из офиса. Накрая дори втрих малко течност от ароматизатора за въздух под носа си, но след известно време престанах да обръщам внимание, твърде заета да умувам върху правдоподобни извинения да не отида на сватбата. Че баба ми е починала? Твърде лесно бе да се провери. Че съм се разболяла от ларингит? Госпожа Дръмънд незабавно щеше да ми изпрати болногледачка. Или че са ме нападнали онези червеи, които се хранят с плът? Но тогава щеше да се наложи наистина да умра…

Нямаше начин да го избегна, бях в капан.

Шеймъс не се обаждаше. Не можех да повярвам. По-рано бе толкова настойчив, а сега нищо. Сякаш бях изчезнала от лицето на планетата. Намирах поводи да отскачам до предишното си работно място, облечена с роклята, която му харесваше най-много, но той се държеше, сякаш съм невидима.

Дори гледката на едрите задни части на Рода Блек, разпрострени на стола ми, не можеше да ме развесели.