Нежна завист

— Най-сетне си намерих помощничка, която не отклонява вниманието си от работата — шеговито каза Джени. Дори ми намигна затворнически. — Господин Мейън не може да отрече, че се справя блестящо.

— Надявам се да не прави сравнения с мен — излъгах. Исках да чуя, че рони сълзи за мен ден и нощ.

— Дори не те споменава. Съжалявам. — Джени не бе вчерашна. Изчервих се. — Така е по-добре, скъпа, повярвай ми — каза тя с майчински тон. — По-бързо ще го забравиш.

Но от думите й не ми стана по-леко. Бе ужасно жестоко. Сякаш някой дълбаеше сърцето ми с ръждива лъжица. Чувствах се като наркоманка, която полага усилия да откаже дрогата, но не може да мисли за нищо друго, защото е обсебена от нея и забравила за самоуважението, за здравето си и за всичко на света крещи: „Искам дозата си“.

* * *

— Утре е сряда — тържествено заяви Кийша.

— Да, Айнщайн. Денят, който винаги идва след вторник — промърмори Бронуен и запрати броя си на „Микс-Маг“ към другия край на стаята. Изживяваше мъката си, като се вбесяваше от всичко, а това не бе добра идея, докато делеше жилище с нас.

Снежанка и Гейл се бяха изтегнали на белия диван в ъгъла и Снежанка се перчеше пред възхитената си приятелка с последния тоалет, който си бе купила от „Гарардс“. Господи, колко ме дразнеше. Навярно бе наследила цяло състояние от отдавна забравена леля в Боливия. Как бе възможно всеки ден да е безупречно издокарана и заобиколена от мъже? А защо не ни запознаваше с никого от тях?

— Иска ми се да бях като Снежанка и да не ми се налага да работя — казах аз с тъга.

Кийша ми хвърли един от убийствените си погледи, с които навярно моментално попарваше надеждите на всеки натрапник.

— За бога, Алекс, голяма глупачка си.

Настръхнах.

— Какво искаш да кажеш?

— Какво те прихваща, вироглавке? — гневно попита Бронуен. — Държиш се ужасно грубо.

— По-спокойно — невъзмутимо отвърна Кийша. — Утре е сряда, а заминаваме в четвъртък.

— Какво от това?

— Който има приличен тоалет за сватба, да вдигне ръка.

С Бронуен се спогледахме. Простенах и закрих лицето си с ръце. Не стига, че щях да прекарам най-неприятния уикенд в живота си, а трябваше и да се разоря за него.

* * *

В сряда вечерта тръгнахме за Найтсбридж. За един ден бях успяла да си вдъхна кураж, като си повтарях, че животът продължава дори когато нямаш особено желание да го живееш. Въпреки мрачното си настроение, не исках да ме видят на сватбата с някоя невзрачна стара рокля. Неизбежно щях да стана за посмешище на познатите си от колежа.

Освен това, откакто бях започнала работа в „Хамилтън Кейн“, бях променила отношението си към облеклото. По-рано смятах хората, които полагат твърде много грижи за външността си, за префърцунени, а сега гледах на добрия вид като на защитна броня срещу враждебния свят. Опитах се да не мисля за сумата, която ще ми струва жизненоважното подстригване и боядисване. Докато се срещах с Шеймъс, се бях запасила с качествени козметични продукти. Ползвах овлажняващ гел „Канебо“, купен от „Харви Никс“ за четиридесет и пет лири, и макар и да мразех Снежанка, мажех лицето си с крема, който ми бе подарила. Сърцето ми бе разбито, но поне кожата ми сияеше.

Стремежът към красота повдигаше самочувствието ми и се справях с малкото изисквания в професионалния си живот. Длъжността ми като помощничка на Гърмящия задник вече бе „администратор на отдел «Човешки ресурси»“. Звучеше малко по-престижно от „секретарка“ или „офис-сътрудник“. Всъщност заемах най-ниското стъпало в ръководството на компанията. Трябваше да благодаря на Джени Робинс за новата си титла.

— Знаеш ли, скъпа, не е зле да се възползваш от положението — посъветва ме тя при едно от посещенията ми на долния етаж. — Можеш да получиш повишение и увеличение на заплатата. Ще ти дам препоръки за административен пост. Достатъчно организирана си.

Изгледах я учудено, но осъзнах, че въпреки страданието, успявам да изпълнявам съвестно задълженията си.

— Би трябвало да ги поискам от Шеймъс — промърморих. — Ще ги получа на куково лято.

— Мислех, че можеш да въздействаш на господин Мейън — дискретно каза Джени. Предлагаше да го изнудвам.

Засиях от благодарност. Най-сетне разбрах защо младата Мелиса бе казала, че е голям късмет да работя с Джени.

— От едно повишение има голяма полза, главно това, че ще получаваш повече пари.

Тези думи напълно разсеяха колебанията ми. Имах нужда от пари. Хората, които твърдят, че парите не са всичко, навярно никога не са били бедни.

Уверих се, че теренът е чист, и решително влязох в офиса на Шеймъс.

Той вдигна красивите си очи от светещия монитор на компютъра си и ме изгледа хладно.

— Какво искаш, Алекс?

— Само да уредим един въпрос — отвърнах аз със същия равнодушен тон, въпреки че сърцето ми крещеше: „Промени се, скъпи, не бъди такъв“. — Ще работя в „Личен състав“ и искам да заемам длъжността администратор. Ти ще ми напишеш препоръка.

— Значи искаш повишение? — попита Шеймъс със злобна насмешка. Гадняр. Навярно заплатата на главната прислужница на Долорес бе по-висока от моята.

— Точно така — потвърдих.