Нежна завист

В този миг окончателно се простих със своята мечта да бъда пощадена. Каквото и да направех, за да му угодя, не бих го накарала да ме обикне. Самата аз се изненадах от реакцията си, защото до този момент самоуважението бе нещо чуждо за мен.

Скочих от леглото и нахлузих роклята си.

— Не искам да те виждам повече — заявих през сълзи.

— О, скъпа, съвземи се.

— Уреди преместването ми в друг отдел, Шеймъс. Искам да запазя работата си, без да бъда край теб.

— А ако не мога да работя без теб? — изкусително попита той. Продължаваше да подхвърля похотливи намеци.

— Премести ме, и помежду ни не се е случвало нищо. Иначе, кълна се, ще разкажа всичко на Долорес — просъсках аз и излетях от апартамента му, преди да отправи заплахи и ругатни.

* * *

Когато разбра за преместването ми, Джени Робинс намина да ме види.

— Ще работиш при Глория Хънтингтън… каза тя и гласът й издаде тревога за мен.

Страхотно. Глория Хънтингтън бе известна с прякора Гърмящия задник. Тази кобила ръководеше отдел „Личен състав“. Тъй като „Хамилтън Кейн“ набираше персонала си главно чрез „ловци на глави“, задълженията й се състояха единствено в уволняване на некадърни пощенски куриери и купуване на служебни коли. Всички знаеха за манията й на тема храни с високо съдържание на целулоза, от които непрекъснато изпускаше газове и всеки път гръмогласно казваше:

— Напълно естествено.

Това бе отмъщението на Шеймъс. Навярно искаше да умра от задушаване.

Превърна последните ми дни в своя отдел в истински ад. Претоварваше ме с работа и ме измъчваше с пълното си безразличие. Трудно бе, когато се стремеше към близост с мен, но сега ми бе още по-трудно. Защо се държеше, сякаш му е все едно? Защо не страдаше? Нима не заслужавах да бъда обичана? Припомних си жалката си интимна история и потръпнах от срам.

— Звучи интересно.

— Знаех си, че и с теб ще стане същото. Опитах се да го предотвратя — каза Джени с тъга, по-благосклонна към мен сега, когато вече не ми бе началничка.

Ужасено втренчих поглед в нея.

— О, знаеш за какво говоря. Прелъстил те е, а после те е разочаровал — каза тя с необичайна прямота. — Александра, смятах те за по-умна. Той постъпва така с всички хубави момичета. Знаеш ли, че на твоята длъжност за малко повече от две години се смениха петнадесет?

— Толкова ли беше очевидно? — попитах. Стомахът ми се разбунтува, сякаш нещо го разяждаше отвътре. Петнадесет момичета? Нима бе световен рекордьор? Не обърнах внимание, че Джени ме причислява към хубавите. Тя е от онези по-възрастни жени, които снизходително наричат дори тридесет и осем годишните „млади“.

— О, не съм глупава, млада госпожице — увери ме Джени.

Тръгнах с тежки стъпки към горния етаж, където се помещаваше „Личен състав“. Досадна, незначителна работа, представляваща главно водене на ведомост и издирване на чернокожи служители за добрия имидж на компанията. Имали ли сте някога неприятности с фирмата, за която работите? Питали ли сте се какво садистично задоволство изпитват онези кучки, когато ви връчват писмено предупреждение? Не сте параноици, те наистина ви мразят. Вие имате истинска работа, занимавате се с маркетинг, продажби или счетоводство, за разлика от тях. Знаят, че всички ги смятат за безгласни букви. Началниците не обръщат внимание на препоръките им при назначаване на служители, сами издирват ключовите си играчи. Тяхната задача е да сгъват салфетки, да украсяват прозорците за празници и да уреждат почивките на ръководния персонал. Затова в този отдел на всяка компания има толкова много жени, както и във „Връзки с обществеността“. Нищо не зависи от тях и те го знаят. И затова ви мразят.

Отсега нататък щях да бъда една от тези жени. Но животът ми бе скапан във всяко друго отношение, така че защо и работата ми да не бъде такава?

— Добре дошла в отдел „Човешки ресурси“, Алекс — приветства ме Гърмящия задник с усмивка и шумно пусна газ.

Засмях се. Тя се изчерви.

— О, стига детинщини, това е нещо напълно естествено. Целулозата поддържа стомаха редовен. Е, днес ще прегледаме цените за коледния банкет. Искам да извадиш разписките от миналата година…

Заех се да изпълня нареждането й, сдържайки дъха си. Господи, с какво бях заслужила това? Цифрите ми се струваха само редове примигващи зелени светлини. Единственото нещо пред очите ми бе лицето на Шеймъс.

— Александра, майка ти е на телефона — каза Глория, намръщи се и отново изпусна газ. Може би за късмет. — Кажи й, че тук не одобряваме личните разговори в работно време.

„О, аз също не ги одобрявам, когато се обажда майка ми“.

— Мамо?

— Александра. Защо работиш в този отдел? — попита тя с пискливия си глас. Веднага си я представих от другата страна на линията, с подпухнало лице и ситно фризирана коса. Ужасявам се, когато си помисля, че може би след известно време ще стана като нея, ще оглеждам колите на хората отвътре, за да преценя дали ги поддържат чисти, и ще ми хрумне да се захвана с голф или да членувам в някой клуб.

— Винаги съм искала да работя с хора.