Нежна завист

Пълна глупост, но какво друго да кажа? Че винаги съм искала да работя с механични играчки? Възхищавах се на Кийша, която съзнателно бе провалила едно от интервютата си. Превзетата жена от „Личен състав“ я накарала да опише защо й харесва работата в екип, а тя отвърнала, че мрази екипите и предпочита да действа сама.

— Можеше да работиш с хора и при Шеймъс Мейън. Скъпа, той е известна личност. Сигурна съм, че познава чудесни неженени мъже. А и Фиона Кейн каза, че би могъл да те запознае с Долорес!

— Дори за такава чест не си струва, мамо, аз…

— Все едно говоря на стената. Гейл казва, че стоиш затворена в онзи апартамент и не излизаш с никого. „Толкова цветя цъфтят незабелязани…“

— „…и мирисът им сладостен във въздуха изчезва“ Да, мамо, зная.

Мама ми цитираше този проклет стих при всеки наш разговор. Понякога усещах присъствието й зад гърба си, с хронометър в ръка и вдигнат показалец. Винаги ме бяха побеждавали в състезанията с великденски яйца и сега отново бях последна в надпреварата за ухажори. Пипала на мигрена започваха да сковават слепоочията ми.

— Има ли още нещо, мамо? Заета съм.

— О, да, вечно си заета и не можеш да обърнеш малко внимание на родната си майка. Ако не бях аз, все още щеше да живееш в мизерия. Всъщност обадих се, за да ти напомня, че си канена на сватба.

Сватба, хм. Точно сега имах страхотно настроение за това.

— Не ми мълчи. На Чарлз Дръмънд.

— Братът на Том Дръмънд?

— Разбира се. Следващия уикенд трябва да бъдеш в Глостършир за тържеството.

„По-скоро бих умряла“, понечих да кажа, но мама продължи, преди да проговоря:

— Не си и помисляй да намериш някакво извинение. Миналия месец пристигна официална покана за теб от госпожа Дръмънд и отговорих от твое име, че си поласкана и с удоволствие ще отидеш.

Четиринадесета глава

— Чарлз Дръмънд ще се жени?

Гейл не можеше да се примири. „И то не за мен?“, издаде тонът й.

Въздъхнах.

— Гейл, срещала си се с Чарли точно два пъти.

— Но толкова си допаднахме. Беше напълно съгласен с мен, че е по-добре човек да ходи гол, отколкото да носи кожено палто — нацупи се тя.

— Той отглежда ловни кучета — равнодушно изтъкнах. По-малкият брат на Том бе от безличните грозновати типове, които, ако стане революция, първи биха си приписали заслугите за нея. Така мислех, когато вярвах в революциите. Сега се вбесявах всеки път, когато метрото бе претъпкано заради стачки. Но все още не харесвах особено Чарлз Дръмънд, който ме наричаше „мелез“ или „ялова кобила“ при всеки спор за госпожа Тачър. Не притежаваше чувството за хумор и авторитета на брат си. Бе непоправим сноб. Дружеше с наследници на известни аристократични родове и имаше почти безцветни очи и гръмогласен смях. Вярно бе, че не противоречеше на Гейл, но просто защото не я слушаше. Ако питаха Чарли, всичко, което говори една жена, е безсмислено като блеене на овца. — Поканена съм само по настояване на Том.

— Искаш да кажеш, че аз не съм? — гневно извика Гейл.

— Иди вместо мен. Госпожа Дръмънд няма да забележи разликата.

— Но Том ще я забележи — намеси се Кийша.

Това бе тъжната истина, така че позвъних на Том в лондонския му апартамент, отчаяно търсейки повод за отказ. Разбитото ми сърце не би понесло една сватба. Впрочем късната закуска в събота бе нещо свято за мен, Кийша и Бронуен. Бъркани яйца и пържени филийки на някоя тераса, обрасла с бръшлян, с изглед към Ладброук Гроув. Седяхме и обсъждахме вкуса за облекло на другите жени, работата си и живота, тъпчехме се и разглеждахме витрините на път за дома. Така минаваше целият ден.

Двоумях се дали е по-добре да хапна с приятелки и да потъна в самосъжаление, или да похарча цяло състояние за нов тоалет и да се усмихвам насила два дни.

— Том?

— Алекс! — заговори с такава топлота, че ме накара да се почувствам виновна не само защото щях да го разочаровам, а и заради срещата с него, която все отлагах. — Толкова се радваме, че ще дойдеш. Нямам търпение да се видим и да ми разкажеш всичко за себе си.

— За съжаление, Том, мисля, че няма да мога. — Мълчанието му издаде, че е обиден, затова побързах да продължа. — Майка ми е приела поканата от мое име, а аз вече бях обещала на съквартирантките си, че ще прекарам уикенда с тях, за да ги утешавам. И двете преживяха мъчителни раздели.

— Алекс, не можеш да откажеш. Майка ми вече предвиди място и подреди стая за теб, отне й часове — настоя Том. Сърцето ми се сви. Господи, налагаше се да отида. Знаеше как да ме накара да се почувствам задължена. Можех да разигравам него, но не и майка му, която държеше на етиката.

При размяната на приятелски закачки помежду ни понякога ми се струваше, че Том все още си пада по мен. Естествено, не би го признал… но мисълта, че може би е така, бе ужасно смущаваща.

— Разбирам загрижеността ти за твоите приятелки. Доведи и тях.

— Не мисля, че идеята ще им хареса.

За мой ужас, Кийша се приближи с грацията на пантера и грабна слушалката.

— Том, здравей, аз съм Кийша Ролънд. Едната от съквартирантките на Алекс… о, така ли? Чудесно, и двете с Бронуен с радост ще дойдем. Както и Гейл.