Читаем Нежна завист полностью

После пуснахме радиото на местната станция „Сийшел FM“, по която звучат само хитове от седемдесетте и осемдесетте. Харесваха на всички ни и пяхме заедно със записите „I just died in your arms tonight“, „What а feeling“ и „Rio“ през целия път до Глостършир.

Отклонихме се от магистралата по онези тесни пътища. Двадесетина минути се лутахме, докато изведнъж разбрахме, че Бронуен е обърнала картата наопаки.

Кийша загуби чувството си за хумор за час и половина и след ожесточена кавга, приключила със скърцане на спирачки и истерични заплахи, че ще се върнем обратно у дома, всички замълчахме.

Затаих дъх, когато видях „Карфор“ да се издига под червеникавата кръгла луна. Имението бе собственост на фамилията на Том от неколкостотин години и представляваше не точно замък, но нещо подобно. Голямата къща в елизабетински стил се открояваше в мрака със сивата си каменна фасада, прозорци с ромбоидни стъкла и изящна архитектура. Бях идвала тук преди, но бях забравила красотата й. Различих двете пътеки между лавандулови храсти, които пресичаха тревните площи зад къщата, слънчевия часовник от едната страна и високата статуя на сатир, готов за скок, обрасла с мъх, която накара Кийша да изпищи и да вземе завоя надясно така рязко, че от чакълената настилка се разлетяха камъчета и заудряха по колата.

Гневно подсмръкнах. Сигурно бяха нужни часове труд за заравняването й.

Вече бяха пристигнали доста гости. Видях паркирани бентлита, мерцедеси и дори едно ферари.

Оставихме „Нова“-та на стратегическо място отпред. Нямахме друг избор.

Скочих, раздвижих изтръпналите си крака, пригладих косите около лицето си, грабнахме чантите и запристъпвахме към площадката. Кийша се озърташе, сякаш не можеше да повярва, че е подложена на унижението да носи сама багажа си. Бронуен трескаво затършува в дамската си чанта.

— Хей, никаква дрога — процедих през зъби.

— Какво искаш да кажеш? Трябва да се отпусна след това скапано пътуване — сопна се Бронуен, но страхът ми от госпожа Дръмънд надделя над обичайната ми плахост.

— Не и тук. Иначе наистина си тръгваме.

Преди да натисна звънеца и старите дъски в дълбините на къщата да проскърцат, всички бяхме настръхнали една срещу друга, а Гейл все още не бе пристигнала.

След цяла вечност масивната дъбова врата се отвори и на прага застана едра жена със строг костюм от туид, бели коси, пригладени на старомодна прическа, и перлена огърлица на сбръчканата шия. Изгледа ни доста критично.

— Просякини от сектата на съботяните ли сте? — попита тя. Втурнах се напред.

— А… не, аз съм Алекс Уайлд, приятелка на Том. Дойдохме за сватбата.

— Вечерята беше преди два часа — каза дамата с не по-ласкав тон. — Знаете ли колко е часът?

Кийша отвори уста, но грубо я смушках в ребрата.

— Загубихме се, много съжалявам.

— Луиз, кого плашиш? — попита познат глас и зад Горгона Медуза се появи Тили Дръмънд, майката на Том, с приветлива усмивка. Тили също бе с посивели коси, но изключително елегантна с тъмнозелен кашмирен пуловер и пола, която се спускаше по стройното й тяло до малко под коленете. Видях Бронуен и Кийша да кимат одобрително. Всяка от нас би искала да изглежда така на нейната възраст.

Запитах се как е възможно толкова крехка жена да има едър син като Том.

— Алекс, много се радвам да те видя отново! И приятелките ти, Кийша и Бронуен. Приятно ми е. — Госпожа Дръмънд говореше като Пенелопи Кийт в „Синя кръв“, но никоя от двете не изрече хаплива реплика под носа си. Не се осмелиха. Изведнъж изпитах страхопочитание при вида на тежките врати и огромния часовник, които несъмнено струваха колкото половината от апартамента ни. В хола, който навярно наричаха приемна, звучеше гръмогласен пиянски смях и горяха свещи. — Това е сестра ми Луиз. Какъв кошмар, да бъдете посрещнати от нея след изтощителното пътуване.

Оставих се да ме водят към компанията и се опитах да демонстрирам изтънчени обноски с реплики от сорта на „много мило от ваша страна“ и „искрено съжалявам за закъснението“. Имах чувството, че се смалявам от срам като Алиса в Страната на чудесата, след като отхапва от гъбата или изпива еликсира, не си спомням кое от двете. Радвах се, че майка ми не е там, иначе веднага би започнала да говори с превзет тон, да казва „пардон“ на всяка дума и да свива кутрето си, дока държи чаша с кафе. Смяташе тези дребни неща за признаци на изисканост.

Най-големият ми срам в „Оксфорд“ бе свързан именно с това. Вживявах се в образа на революционерка, но тайно се възхищавах на Том за лекотата, с която се държеше възпитано. Сякаш класата бе нещо вродено. Въпреки че нямах нищо против хората с работнически произход, бях започнала да изпитвам ненавист към представители на средната класа като родителите си, които се стараеха да подражават на заемащите по-високо положение и превръщаха избора на маса и правилното държане на приборите в ресторант в мания.

Том никога не парадираше с добрите си маниери, предполагам, защото не бе нужно да доказва положението си.

— Ще ви настаним в зелената и червената спалня на горния етаж. Елате да пийнете по нещо, преди да се качите.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Чудодей
Чудодей

В романе в хронологической последовательности изложена непростая история жизни, история становления характера и идейно-политического мировоззрения главного героя Станислауса Бюднера, образ которого имеет выразительное автобиографическое звучание.В первом томе, события которого разворачиваются в период с 1909 по 1943 г., автор знакомит читателя с главным героем, сыном безземельного крестьянина Станислаусом Бюднером, которого земляки за его удивительный дар наблюдательности называли чудодеем. Биография Станислауса типична для обычного немца тех лет. В поисках смысла жизни он сменяет много профессий, принимает участие в войне, но социальные и политические лозунги фашистской Германии приводят его к разочарованию в ценностях, которые ему пытается навязать государство. В 1943 г. он дезертирует из фашистской армии и скрывается в одном из греческих монастырей.Во втором томе романа жизни героя прослеживается с 1946 по 1949 г., когда Станислаус старается найти свое место в мире тех социальных, экономических и политических изменений, которые переживала Германия в первые послевоенные годы. Постепенно герой склоняется к ценностям социалистической идеологии, сближается с рабочим классом, параллельно подвергает испытанию свои силы в литературе.В третьем томе, события которого охватывают первую половину 50-х годов, Станислаус обрисован как зрелый писатель, обогащенный непростым опытом жизни и признанный у себя на родине.Приведенный здесь перевод первого тома публиковался по частям в сборниках Е. Вильмонт из серии «Былое и дуры».

Екатерина Николаевна Вильмонт , Эрвин Штриттматтер

Проза / Классическая проза
Шедевры юмора. 100 лучших юмористических историй
Шедевры юмора. 100 лучших юмористических историй

«Шедевры юмора. 100 лучших юмористических историй» — это очень веселая книга, содержащая цвет зарубежной и отечественной юмористической прозы 19–21 века.Тут есть замечательные произведения, созданные такими «королями смеха» как Аркадий Аверченко, Саша Черный, Влас Дорошевич, Антон Чехов, Илья Ильф, Джером Клапка Джером, О. Генри и др.◦Не менее веселыми и задорными, нежели у классиков, являются включенные в книгу рассказы современных авторов — Михаила Блехмана и Семена Каминского. Также в сборник вошли смешные истории от «серьезных» писателей, к примеру Федора Достоевского и Леонида Андреева, чьи юмористические произведения остались практически неизвестны современному читателю.Тематика книги очень разнообразна: она включает массу комических случаев, приключившихся с деятелями культуры и журналистами, детишками и барышнями, бандитами, военными и бизнесменами, а также с простыми скромными обывателями. Читатель вволю посмеется над потешными инструкциями и советами, обучающими его искусству рекламы, пения и воспитанию подрастающего поколения.

Вацлав Вацлавович Воровский , Всеволод Михайлович Гаршин , Ефим Давидович Зозуля , Михаил Блехман , Михаил Евграфович Салтыков-Щедрин

Проза / Классическая проза / Юмор / Юмористическая проза / Прочий юмор