Нежна завист

После пуснахме радиото на местната станция „Сийшел FM“, по която звучат само хитове от седемдесетте и осемдесетте. Харесваха на всички ни и пяхме заедно със записите „I just died in your arms tonight“, „What а feeling“ и „Rio“ през целия път до Глостършир.

Отклонихме се от магистралата по онези тесни пътища. Двадесетина минути се лутахме, докато изведнъж разбрахме, че Бронуен е обърнала картата наопаки.

Кийша загуби чувството си за хумор за час и половина и след ожесточена кавга, приключила със скърцане на спирачки и истерични заплахи, че ще се върнем обратно у дома, всички замълчахме.

Затаих дъх, когато видях „Карфор“ да се издига под червеникавата кръгла луна. Имението бе собственост на фамилията на Том от неколкостотин години и представляваше не точно замък, но нещо подобно. Голямата къща в елизабетински стил се открояваше в мрака със сивата си каменна фасада, прозорци с ромбоидни стъкла и изящна архитектура. Бях идвала тук преди, но бях забравила красотата й. Различих двете пътеки между лавандулови храсти, които пресичаха тревните площи зад къщата, слънчевия часовник от едната страна и високата статуя на сатир, готов за скок, обрасла с мъх, която накара Кийша да изпищи и да вземе завоя надясно така рязко, че от чакълената настилка се разлетяха камъчета и заудряха по колата.

Гневно подсмръкнах. Сигурно бяха нужни часове труд за заравняването й.

Вече бяха пристигнали доста гости. Видях паркирани бентлита, мерцедеси и дори едно ферари.

Оставихме „Нова“-та на стратегическо място отпред. Нямахме друг избор.

Скочих, раздвижих изтръпналите си крака, пригладих косите около лицето си, грабнахме чантите и запристъпвахме към площадката. Кийша се озърташе, сякаш не можеше да повярва, че е подложена на унижението да носи сама багажа си. Бронуен трескаво затършува в дамската си чанта.

— Хей, никаква дрога — процедих през зъби.

— Какво искаш да кажеш? Трябва да се отпусна след това скапано пътуване — сопна се Бронуен, но страхът ми от госпожа Дръмънд надделя над обичайната ми плахост.

— Не и тук. Иначе наистина си тръгваме.

Преди да натисна звънеца и старите дъски в дълбините на къщата да проскърцат, всички бяхме настръхнали една срещу друга, а Гейл все още не бе пристигнала.

След цяла вечност масивната дъбова врата се отвори и на прага застана едра жена със строг костюм от туид, бели коси, пригладени на старомодна прическа, и перлена огърлица на сбръчканата шия. Изгледа ни доста критично.

— Просякини от сектата на съботяните ли сте? — попита тя. Втурнах се напред.

— А… не, аз съм Алекс Уайлд, приятелка на Том. Дойдохме за сватбата.

— Вечерята беше преди два часа — каза дамата с не по-ласкав тон. — Знаете ли колко е часът?

Кийша отвори уста, но грубо я смушках в ребрата.

— Загубихме се, много съжалявам.

— Луиз, кого плашиш? — попита познат глас и зад Горгона Медуза се появи Тили Дръмънд, майката на Том, с приветлива усмивка. Тили също бе с посивели коси, но изключително елегантна с тъмнозелен кашмирен пуловер и пола, която се спускаше по стройното й тяло до малко под коленете. Видях Бронуен и Кийша да кимат одобрително. Всяка от нас би искала да изглежда така на нейната възраст.

Запитах се как е възможно толкова крехка жена да има едър син като Том.

— Алекс, много се радвам да те видя отново! И приятелките ти, Кийша и Бронуен. Приятно ми е. — Госпожа Дръмънд говореше като Пенелопи Кийт в „Синя кръв“, но никоя от двете не изрече хаплива реплика под носа си. Не се осмелиха. Изведнъж изпитах страхопочитание при вида на тежките врати и огромния часовник, които несъмнено струваха колкото половината от апартамента ни. В хола, който навярно наричаха приемна, звучеше гръмогласен пиянски смях и горяха свещи. — Това е сестра ми Луиз. Какъв кошмар, да бъдете посрещнати от нея след изтощителното пътуване.

Оставих се да ме водят към компанията и се опитах да демонстрирам изтънчени обноски с реплики от сорта на „много мило от ваша страна“ и „искрено съжалявам за закъснението“. Имах чувството, че се смалявам от срам като Алиса в Страната на чудесата, след като отхапва от гъбата или изпива еликсира, не си спомням кое от двете. Радвах се, че майка ми не е там, иначе веднага би започнала да говори с превзет тон, да казва „пардон“ на всяка дума и да свива кутрето си, дока държи чаша с кафе. Смяташе тези дребни неща за признаци на изисканост.

Най-големият ми срам в „Оксфорд“ бе свързан именно с това. Вживявах се в образа на революционерка, но тайно се възхищавах на Том за лекотата, с която се държеше възпитано. Сякаш класата бе нещо вродено. Въпреки че нямах нищо против хората с работнически произход, бях започнала да изпитвам ненавист към представители на средната класа като родителите си, които се стараеха да подражават на заемащите по-високо положение и превръщаха избора на маса и правилното държане на приборите в ресторант в мания.

Том никога не парадираше с добрите си маниери, предполагам, защото не бе нужно да доказва положението си.

— Ще ви настаним в зелената и червената спалня на горния етаж. Елате да пийнете по нещо, преди да се качите.