Нежна завист

Посегнах да взема куфара си, но Тили махна с ръка.

— Има кой да се погрижи за багажа. Джак, ела тук — каза тя на залитащ нещастник, който тъкмо излизаше от кухнята. — Би ли занесъл тези чанти в празните спални горе, скъпи? Благодаря.

Нямах друг избор, освен да се примиря. Леко се усмихнах и тръгнах след бесните Кийша и Бронуен, да не споменавам и леля Луиз, към приемната.

Празненството бе в разгара си. Бяхме добре облечени за път, но всички в стаята бяха с вечерни тоалети — копринени рокли и смокинги, а по-възрастните дами носеха пелерини в крещящи цветове, лилаво, оранжево или небесносиньо. Явно портвайнът бе в изобилие.

Гръмогласният смях заглъхна. Гласовете секнаха и всички впериха погледи в нас, сякаш току-що в средата на старата къща се бе приземил космически кораб с три странни същества. Инстинктивно се приближих към Кийша. Човек би помислил, че никой в стаята не е виждал чернокожи. Господи, нима тези хора не знаеха, че е неприлично да ни зяпат?

Огледах се, отчаяно търсейки Том, но не го видях. Всяко познато лице би ме зарадвало в този момент… дори на някого от скучните му приятели от „Оксфорд“.

— Представям на всички ви приятелката на Том — Алекс, а това са Кейша и Брануен.

— Бронуен — поправи я Бронуен.

— Кийша — каза Кийша.

— Да, Брънуейн и Крейша. Елате да се запознаете с някои от другите гости.

Оказа се излишно да ме представя на едно едро създание с пищна кадифена рокля и бузесто лице, което сякаш бе призрак от миналото ми, но не можех да се сетя от коя част.

Възможно ли е човек да страда от избирателна амнезия по рождение? Имам страхотна памет за телефонни номера въпреки всички таблетки екстази, които съм взела, но имената ми убягват, сякаш изтичат през едро сито. Често ме хваща срам от хора, на които си спомням зодията и любимия футболен отбор, но ако ме попитате за имената им, нищо не изниква в съзнанието ми. А те никога не проявяват разбиране. Всички казват: „Все още съм непоносим както някога“, но лицата им издават раздразнение и трябва бързо да намериш изход от положението.

Том ми помогна да усвоя една техника, която е сполучлива в подобни случаи. Бе известен в „Оксфорд“ и всички го познаваха, но забравяха, че на него му е трудно да запомни всеки от тях. Затова ме съветваше:

— Кажи: „Радвам се да те видя отново. Как я караш?“ После признай: „Извинявай, не си спомням името ти“. Когато събеседникът каже: „Мери“, отговори: „Зная, Мери, разбира се, имах предвид фамилията ти“, или обратното.

— Радвам се да ви видя отново. Как сте? — запелтечих. Последва зъбата усмивка, в която долових известна злоба.

— Добре съм, Алекс, защо не се обаждаш? Елън непрекъснато пита за теб.

Изведнъж сякаш топка за тенис ме удари по челото, както често се случваше в училище, и едва промълвих:

— Елън Джоунс?

— Не задълго — отвърна съществото, което, естествено, бе госпожа Джоунс. Сърцето ми се сви, когато си спомних, че тя не ме бе харесвала особено. Елън бе дебелото момиче, с което дружах в училище, нали вече ви разказах за нея? Бяхме двете отхвърлени и може би госпожа Джоунс негодуваше, че дъщеря й не успява да постигне нещо повече от мен. Или че когато седнем заедно в училищния стол, аз поне заемам само едно място на скамейката.

След завършването си бяхме прекъснали връзка. Нямахме нищо общо, освен че и двете бяхме нещастници. Като двама напълно непознати, оцелели след самолетна катастрофа, които се държат един за друг, докато намерят пътя към цивилизацията, а после се движат в съвсем различни среди.

— Не задълго — тържествувайки повтори тя. — В неделя следобед вече ще се казва Елън Дръмънд.

„Е, госпожичке, изяж се от яд“, сякаш каза погледът й.

Грабнах запотена чаша шампанско, която ми подаде възрастен иконом, и я пресуших на екс.

Елън! Елън щеше да се омъжва за Чарлз! Господи, дебелата, грозна Елън Джоунс, единственото по-непопулярно момиче от мен в училището, след два дни щеше да бъде омъжена жена! А аз, на двадесет и седем години, нямах дори приятел.

— Това е чудесно — намеси се Кийша, чието шесто чувство бе дошло на помощ. Бе прозряла, че съм безпомощна като аквариумна рибка, паднала на пода.

— А вие откъде познавате Том? — полюбопитства госпожа Джоунс.

— Кийша е моя приятелка — обясних.

— Е — самодоволно каза тя, — разбрах, че не си омъжена, Алекс. За една стара мома е хубаво да има много приятелки. Предполагам, че си си взела котка, така ли е?

Едва се сдържах да не кажа: „Предполагам, че ти си си купила вибратор“, но вместо това само се усмихнах насила. Боже мой.

— Толкова време мина! Том ми разказа всичко за теб. „Оксфорд“, много впечатляващо за толкова скромно момиче. — Останах с впечатлението, че това не е комплимент. — Елън ще се зарадва да те види, както и Чарлз. Той работи в търговска фирма, печели по триста хиляди годишно.

— Забележително — глуповато отбелязах.

Надявах се Чарлз да е по-дебел от Роузан Бар и да има щръкнали уши. Но изведнъж се почувствах гузна. Горката Елън, тя нямаше никаква вина за това, че аз съм изоставена, озлобена стара мома!