Нежна завист

Разговорите в стаята продължиха, но приглушено, което ме наведе на мисълта, че всички обсъждат нас. Госпожа Дръмънд представи „Крийна и Бронуайн“ на група млади консерватори и ме остави в компанията на лейди Макбет.

— Тук ли е Том?

— Не, отиде в Глостър с Чарлз, за да надзирава ергенското парти, въпреки че едва ли ще бъде твърде бурно. Чарлз щади чувствата на Елън. Том чака цяла вечност да те посрещне, тръгнаха късно — укорително промърмори госпожа Джоунс.

— А Елън?

Проклета да бях, ако започнех да се извинявам на тази стара чанта.

— Елън спи горе. Не бива да я смущаваш. Нуждае се от сън за хубост.

„Определено“, помислих си със злорадство. Да, зная, но бях уморена и изнервена.

— Добра идея. И аз ще се кача в стаята си. Денят беше изтощителен.

— Алекс! — Завъртях се и видях Сю Купър, която стоеше до десния ми лакът и развяваше косите си, както правеха много момичета в „Сейнт Мери“. Тогава мразех това движение и сега отново ме подразни. Сю бе влязла в „Оксфорд“, но не като мен, а в истинска академична специалност, френска филология в „Сейнт Хюз“. — Какво правиш? Продаваш ли скулптури?

— Засега не.

— Няма значение, сигурно си си намерила дяволски добре платена работа и излизаш с Брад Пит — каза Сю с глас, който издаде, че мисли тъкмо обратното. — Работя в обществена организация и се омъжих за Дан, помниш ли го, сега е адвокат. Имаме двегодишен син Томи, който е при баба си.

— Аз съм администратор в отдел „Човешки ресурси“ на „Хамилтън Кейн“.

Отчаяно се надявах да й се стори по-впечатляващо, отколкото на мен.

— О? — Сю повдигна съвършените си вежди. — Свежо начало, много постмодернистично. Чух, че ходиш с Оливър Кол?

— Вече не. Скъсахме — промърморих. Джордия Джоунс слушаше със задоволство.

— Наистина ли едно от бившите ти гаджета е в затвора? Много вълнуващо. Животът на повечето жени е толкова скучен. Добра работа, брак — каза Сю, която никак не изглеждаше отегчена. Сега разбрах как се чувстват пеперудите, които момчетата набождат на карфици, за да гледат как се гърчат.

— Много съм уморена. Ще си лягам. — Думите ми прозвучаха решително и дори малко грубо, но така бе по-добре, отколкото да се разплача пред тази клюкарка. — Извинете ме.

Госпожа Дръмънд бе така добра да ме придружи по широкото каменно стълбище. Кийша и Бронуен не ме последваха, явно очаровани от събеседниците си. Аз цял живот се стараех да избягвам подобна компания. Плюс това Кийша и Бронуен имаха фантастична работа, докато моята се състоеше главно в организиране на почивките на жена, чийто задник издаваше звуци като на впрегатна кобила.

— Почини си добре. Утре цял ден ще има празненства, а и навярно нямаш търпение да си поговориш с Елън и момчетата — каза госпожа Дръмънд с разбиране.

Отпуснах се на огромното легло с масивни дъбови крака, застлано с колосана бяла покривка, която навярно бе на сто години. Червената кърпа до мивката, старите книги, предвидливо сложени на нощното шкафче, и нежнозеленият лампион създаваха толкова успокояваща провинциална атмосфера, че почти завидях на Елън. През прозореца нахлуваше топъл въздух с аромат на прясно окосена трева. Спомних си пейзажа наоколо, гъстите храсти, поляните, осеяни с глухарчета, и каменните зидове, които пресичаха възвишенията.

Но Елън нямаше да бъде господарка на „Карфор“ Бащата на Том бе починал и като първороден син той бе собственик на имението от седемнадесет годишен. При последното ми гостуване тук майка му все още контролираше попечителския му фонд, но сега вече бе пълнолетен.

Би трябвало с нетърпение да очаквам да го видя, но честно казано, всичко това ми се струваше пълна загуба на време.

Запитах се какво ли прави Шеймъс в момента.

Седемнадесета глава

Събудиха ме странни звуци, които съненият ми ум не можа да определи веднага. След малко осъзнах какво чувам: тишина. И птичи песни.

Станах, придвижих се на пръсти по дъските на пода до прозореца и широко го отворих. Въздухът навън бе хладен, но толкова свеж, че бих го дишала цяла вечност. Смътно си спомних как, когато бях дете и живеех в Съри, за първи път ме бяха завели в Лондон. Имаше толкова прах, че ми се струваше, че усещам вкуса му при всяко вдишване. Но след известно време човек свиква с всичко.

Все още се долавяше лек мирис на окосена трева. Някой я бе струпал на купчини сред поляната. Отвъд нея имаше овощна градина с ябълкови дървета, натежали от плод. Бяха стари, неоформени и отгледани без пестициди. Сигурна бях, че ябълките са чудесни на вкус. Сред ливадите в далечния край на имението пасяха крави на черни и бели петна, които лениво размахваха опашки и дъхът им се издигаше в хладния въздух като кълба дим. Небето бе лазурносиньо и ясно. Щеше да бъде горещ слънчев ден.

Замислено се взирах в туфите лавандула и лютичетата край малкия поток отдясно, когато вратата проскърца и в стаята ми влезе Кийша, загърната с дълъг халат.

— Господи, спах като пън.

Осъзнах, че и с мен бе така. От умора или от опияняващия чист въздух, навярно бях задрямала почти преди да отпусна глава на възглавницата.