Обречен на мълчание

Корва се усмихна. Тайсън го погледна и се почуди какво ли впечатление прави този човек на офицерския съдебен състав във военния съд. Поне нямаше шарещия поглед на Филип Слоун, помисли си Тайсън.

— Вижте, господин Тайсън, можем да си играем така цяла сутрин — наведе се напред към него Корва. — Аз ще се преструвам, че делото ви ме интересува, а вие ще се преструвате, че можете да го поверите и на друг. Ама нямам толкова време, вие също. Знам всички подробности по вашия случай, които са били публикувани, както и някои неща, които не са общоизвестни. Също така съм чел и книгата на Пикард — два пъти. И искам този случай. На Източния бряг има само двама правоспособни военни юристи, които са добри колкото мен, а аз дори не си спомням имената им. Така че имате късмет, че сте ме избрали сред имената в списъка, който ви е дала адвокатската колегия.

— Нает сте — каза Тайсън.

— Добре. Взимам по двеста долара на час. Двойно за времето в съдебната зала. Всичко това ще ви струва едно малко състояние.

— Разорен съм.

— Че кой не е разорен днес? Имате ли някоя богата леля?

— Хич. Но има фондове, учредени в моя полза тук-там.

— Знам — отговори Корва. — Ще се свържа с тях. Или по-вероятно те ще се свържат с мен. Не се притеснявайте за парите. Ако не стигат, ще пренебрегна разликата. Pro bono publico. Това е латински, не италиански. Означава „в полза на общественото благо“. — Корва се изправи. — Разбрахме ли се?

— Ясно.

Те си стиснаха ръцете.

— Нямам време да навлизам в подробности — каза Корва, — но първият съвет, който ще ви дам, е никога повече да не говорите с майор Керън Харпър.

Тайсън кимна.

— Бих искал да се свържа с личния ви адвокат. Слоун в Гардън Сити, нали така?

— Именно.

За момент Корва се замисли дълбоко, после добави:

— Между другото, познавам Ван Аркън. От Пентагона. Не лично, но съм чувал за него. След като случаят Май Лей се разчу, на няколко пъти се натъквах на името му. Той е един напълно безкомпромисен кучи син.

— Цялата армия, господин Корва, е съставена от безкомпромисни кучи синове. Но не бих искал да имаме друга армия.

— Нито пък аз. И в това отношение военната прокуратура почти не се различава от пехотата. За разлика от гражданските съдилища, там няма място за пазарлъци и празни пледоарии.

— Пазарлъците и пледоариите не ме интересуват.

— Мен също, господин Тайсън. Но понякога правителството минава през главата на армията и може да ви предложи сделка. С вас случи ли се такова нещо?

— Не.

— Ако се случи, моля, съобщете ми.

— Разбира се.

— Е, добре. Идете да се запознаете с жена ми, Динда. — Корва отвори вратата. — Тя е брюнетката с розовата рокля във външния кабинет. Мисли, че сте хубавец. Ще работи за вас със всички сили. По-нататък ще ни дойдете на гости за вечеря с жена си. През ранната есен, когато сладкият босилек е в разцвета си.

— Ако съм свободен, ще дойда.

— Ще бъдете, господин Тайсън.

Тайсън се спря на вратата и се обърна към Винсънт Корва.

— Надявам се разбирате, че на 15 февруари 1968 година е било извършено престъпление по Единния кодекс на военното правосъдие? Престъпление, за което няма срок за давност?

— Така ли е наистина?

— Разбирате и че по-голямата част от онова, което пише в книгата на Пикард, е вярно.

— Е какво?

— Вярно.

— Откъде знаете?

— Бях там.

— Виж ти. — Той се приближи до Тайсън и снижи глас. — Нека и аз ви кажа нещо. Нека ви разкрия една от големите истини за войната, господин Тайсън, а тя се състои в това, че абсолютно всички военни истории са чиста глупост. Както мемоарите на генералите, така и самохвалството на бившите редови войници в кръчмата, са пълна помия. Още от Омир и „Илиада“, та чак до интервенцията в Гренада, всичко е помия. Никога досега не съм чувал достоверна военна история, нито пък някога съм разказвал такава, същото се отнася и за вас. И ако все пак стигнем до съдебната зала, ние ще разхвърляме тези лайна по-бързо и по-надалеч от армията, така че когато тръгнем да излизаме оттам, всички ще бъдем затънали до ушите в помия и мърсотии. Не ме обременявайте с истината, господин Тайсън. Тя не ме интересува.

— Искате да кажете, че не искате да знаете…? — Тайсън се взря в очите на Корва.

— He. Какво, по дяволите, ме интересува какво се е случило там? Щом сте чули една история за войната, значи сте чули всичките. Запазете подробностите за себе си. И ако ми се наложи да ви попитам за някои подробности, докато подготвям стратегията на защитата, направете ми услуга и ми разкажете някакви глупости. — Корва насочи пръста си към Тайсън. — Единствената история, която искам да чуя от вас, приятелю, е измислената ви защитна история. Онази, която разказват господин Антъни Скорело и Пол Садовски. Виждате ли, господин Тайсън, аз не съм добър актьор в съдебната зала и когато Бранд и Фарли започнат да изливат своята помия от свидетелската скамейка, искам да изглеждам неподправено невярващ на ушите си. Знаете ли японската пиеса „Рашомон“? Прочетете я. Ще се видим утре. Във Форт Хамилтън. Ще ме черпите една вечеря, в седем часа. Ще пием кафе в жилището ви. Искам да се срещна с жена ви.