Обречен на мълчание

— Извинявайте, че ви накарах да чакате. Не можах да намеря виното.

— Няма нищо.

— Какво ще кажете да пийнем по едно в клуба? На път ни е.

— Благодаря, но няма нужда. По-добре да тръгваме. Вече трябваше да сме там. — Той затвори куфарчето си и стана.

— Играли ли сте някога веранден футбол, докато сте живели като дете в бедняшките предградия? — необърна внимание на думите му Тайсън.

— Аз всъщност съм израсъл в един доста хубав район на Стейтън Айлънд. — Корва посочи към залива. — Точно там. Имахме голяма къща и градина.

— И баща ви е отглеждал там босилек, домати и така нататък?

— Точно така. Тиквички и патладжани. Имахме и смокини. Трябваше да ги убиваме, за да ги предпазим от студа всяка зима. Яли ли сте някога пресни смокини?

— Не. Но веднъж ги видях в магазина за петдесет цента парчето. Баща ми отглеждаше рози и чимширови дървета. Майка ми не можеше да готви.

— Нима някой би поискал да готви рози и чемшир?

— Не знам. Протестантите ядат странни неща.

— Слушайте — усмихна се Корва, — ще заведа вас, Марси и Дейвид на празника на Сан Дженаро следващия месец. Надолу по Мълбъри Стрийт. Там ще можете да си купите пресни смокини за четвърт долар.

— Добре. Ще го очаквам с нетърпение. Известно време и двамата мълчаха. Най-сетне Корва погледна към часовника си.

— Е, мисля, че е време.

— Вярно — кимна Тайсън.

— Помнете, че всичко това са само думи. А не забиващи се в тялото ви куршуми.

— Така е — усмихна се Тайсън.

— А ако думите, които ще ни кажат, не ни харесат, ще можем да им ги изкараме през носа.

— Можем ли наистина да го направим?

— Разбира се. Член 141. Хайде да вървим.

И те тръгнаха към сградата на щаба на поделението.

* * *

Бенджамин Тайсън и Винсънт Корва седяха в кабинета на помощник адютанта капитан Ходжиз. Тайсън хвърли поглед към междинната врата, която водеше към кабинета на подполковник Левин.

— Левин беше човекът, който ми препоръча да се обърна към вас — каза той на Корва.

Корва кимна.

— Познавате ли го?

— Не, но преди около година имах едно дело за непредумишлено убийство във Форт Дикс и Левин беше в състава на военния съд. Зададе ми много въпроси.

— Добри ли бяха въпросите му?

— Твърде добри.

— Загубихте ли?

— Ами… Обвиняемият бе признат за виновен.

— То не е ли същото, като да сте загубил?

— Предполагам — прозя се Корва.

— Печелили ли сте някое дело? — попита Тайсън.

— Какво? — попита Корва, прелиствайки тетрадката си.

— Спечелили ли сте някое дело?

— О… — Той сякаш се мъчеше да си спомни. — Няколко. — Той се наведе към Тайсън. — А вие колко сте спечелили? Имам предвид, когато сте били съветник на защитата в местните военни съдилища?

— Това няма значение — нетърпеливо отвърна Тайсън. — Аз никога не съм бил юрист. И почти всички, които съм защитавал, бяха неоспоримо виновни.

— Естествено. Иначе нямаше да бъдат там.

— Така е — отвърна Тайсън.

— Армията рядко събира военен съд, освен ако не са сигурни, че обвиняемият е виновен — добави Корва. — ако има някакви съмнения във вината на подсъдимия, те оттеглят обвинението или предлагат на обвиняемия някакво наказание извън рамките на правната система. Понякога нареждат продължаване на разследването. Но никога не влизат в заседателната зала на военния съд, като си стискат палци, както обичайно прави един прокурор по граждански дела. — Корва погледна към Тайсън и се усмихна. — Добре тогава, колко дела спечелихте, когато представяхте страната на обвинението? Всичките ли?

— Повечето от тях се признаха за виновни. Другите бяха изобличени бързо и мълчаха. Имам предвид като дезертьори. Човек просто или е там, където се предполага да бъде, или не е. Но това тук не е местен военен съд. Нашето е военен съд от общ характер, случаят е много сложен, а присъдата, която се предвижда, е смъртно наказание. Така че не виждам никаква аналогия.

— Има известно сходство. Повечето от хората, които защитавам, са също така очевидно виновни, както и един дезертирал войник. Обаждат ми се, когато вече са уволнили служебния си защитник, предоставен им от армията, и са отчаяни… И в тази сравнително ограничена среда, съм известен като Свети Джуд — защитника на безнадеждните случаи.

— Хайде пък сега!

— Не се отчайвай, Бенджамин — усмихна се Корва.

— Вярвай, че ще успея да направя някакво чудо.

— И аз на това се надявам. — Тайсън се изправи и отиде до прозореца. Той огледа малкото поделение долу, в което течеше ежедневния армейски живот.

— Понякога си спомням лицата на обвиняемите, които въвеждаха в залата на военния съд. Не обичам да виждам този израз по лицата на хората. Видът на толкова силно уплашени хора ме подтиска. И всички в съдебната зала се притесняват. Не бих искал да имам такова изражение, Винс.

— Имаш право да се страхуваш — каза Корва. — Но няма да изглеждаш изплашен. Не и пред съдебния състав на военния съд. И сам го знаеш.

— Да, знам го. Няма и да трепна, когато ми дадат от двайсет години до доживотен затвор.

— Доживотен затвор? Господи, тогава аз ще трепна!

Тайсън се извърна от прозореца и погледна към Корва.