Обречен на мълчание

Тайсън не помръдваше от вратата.

— Веднъж чух един истински разказ за войната — най-сетне каза той. — Разказът на един офицер от армията на Юга за Гетисбърг. Той пишеше: „През лятото на шейсет и трета всички стигнахме до Гетисбърг, някои от нас се върнаха оттам. Това е всичко, ако не броим подробностите.“

— Да, без подробностите — усмихна се одобрително Корва. — Довиждане, господин Тайсън.

— Довиждане, господин Корва.

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ТРЕТА

— Подай ми краставичките, моля — каза Бенджамин Тайсън.

Дейвид му подаде краставичките.

— Искате ли още чай с лед? — попита Марси Винсънт Корва.

— Не, благодаря.

Тайсън бе навил ръкавите на ризата и разхлабил униформената си връзка.

— Много е горещо.

Марси стана и затвори транспарантите, за да скрие малката столова от обедното слънце.

Тайсън огледа помещението от десетина квадратни метра, което преминаваше в хол. Марси бе купила от евтиния магазин в поделението маса за хранене и няколко картини в рамка, между които и изображение на планината фуджи в ярки цветове върху черно кадифе, и ги бе прекарала до къщата им с джипа. Тайсън се загледа в картината, докато ядеше краставиците. На противоположната страна на столовата висеше дипломата му за производство в офицерски чин.

— Още пилешка салата? — предложи Марси на Винсънт Корва.

— Не, благодаря ви, Марси. Обедът беше чудесен. — Глупости — промърмори Тайсън.

— Не, напротив…

— Протестантска храна, Винсънт. Човек е онова, с което се храни. Днес вие сте студени краставички и разбита с миксер пилешка салата, намазана върху бял хляб. До вечерта ще говорите с афоризми и ще загубите сексуалния си апетит.

Корва смутено се усмихна.

Марси изгледа Тайсън подигравателно.

— Обидите на етническа основа са неподходящи във всички случаи. — Тя се обърна към Корва: — Не мислите ли, че обядът беше подходящ за горещ ден като този.

— Разбира се.

— Татко, ще взема автобуса и метрото, за да отида до Шипхед Бей този следобед — каза Дейвид. — Ще се помотая там и ще погледам лодките. Става ли?

— Може? — отвърна Тайсън.

— На мен пък хич не ми се ще Дейвид да се мъкне с градския транспорт — възрази Марси.

— А как изобщо не живеем на седемдесет и някоя улица в западната част на града, ако няма да ползваме автобусите и метрото?

— Той никога не е ползвал градския транспорт…

— И аз нямах никакъв опит в сраженията, докато един ден една автоматична пушка не започна да стреля срещу мен. А ти говориш за проблемите на живота в предградията… Какво мислите вие, Винсънт — обърна се Тайсън към Корва.

— Ами… На колко години е…

— Какво да прави детето тук по цял ден? — прекъсна го Тайсън.

— А аз какво да правя по цял ден? — рязко му отвърна Марси.

— Ами аз? — незабавно се отзова Тайсън. — Стигам до работното си място за две минути, провеждам обиколки из музея с някакви старци, а през останалата част от деня се взирам в проклетия топ. Нима не те водя на обед и на вечеря в клуба?

— Знам проклетото им меню наизуст, включително името и адреса на издателя му.

— Е, мога ли да отида или не ми разрешавате? — попита Дейвид, след като се изкашля.

— Да.

— Не!

— Да! — удари с ръка по масата Тайсън. — Италианските жени не са такива, нали? — обърна се той към Корва.

— Ами…

— Бихте ли позволили на петнайсетгодишния си син… — обърна се Марси към Корва.

— Шестнайсет! — казаха в един глас Тайсън и Дейвид.

— …на шестнайсетгодишния си син да вземе метрото?

— Метрото е напълно безопасно — заяви Тайсън. — Недей да вярваш на всичко, което четеш във вестниците. Точно това е общият проблем. Всички вярват на онова, което четат във вестниците.

— Може просто да отида до бейзболното игрище — каза Дейвид.

— Добре — отвърна Тайсън. — Защо не отидеш още сега?

— Да. — Той стана, хвана част от чиниите и изчезна в кухнята, след като пожела довиждане на всички. Хвърчащата врата на кухнята се отвори и затвори отново.

— Защо вие с Бен трябва да се виждате днес с полковник Левин? — Марси погледна към Корва.

— По някакъв административен въпрос, предполагам — отговори Корва.

— Глупости — каза Марси, след като го изгледа изпитателно.

— Хайде да престанем да ругаем госта си — помоли Тайсън. — Храната може да е безинтересна, но не и събеседниците — обърна се той към Корва.

— Аз наистина обичам пилешка салата.

— О, боже — засмя се невесело Марси, — понякога имам чувството, че постепенно се побъркваме, затворени на това място. — След това попита Корва: — вече три седмици работите по това дело. Какво успяхте да направите, да откриете? Изобщо какво става?

— Ами, говорих с Филип Слоун, изпратих няколко запитвания до районния Федерален съд, изпратих телеграми до Военното министерство, Министерството на правосъдието, Военната прокуратура и Белия дом. Дадох пресконференция и видях снимката си в „Нюзуик“, „Таймс“, „Ю.С.Нюз“ и „Америкън Инвестигейтър“.

Марси се усмихна и се обърна към Тайсън:

— Знаеш ли, че през последните три седмици не съм виждала рубриката на Уили Джоунс?

— Така ли? Може би е в отпуска.

— А свързахте ли се със свидетелите? — продължи Марси да разпитва Корва.