Обречен на мълчание

— Разумен довод. — Корва извади някакви документи от куфарчето си и започна да ги подрежда на масата.

Тайсън погледна надолу към едно от копията на обвинителния акт и прочете: Джейн Монто, Евън Доугъл, Бърнхард Рюгер, Марси Броа, Сестра Моник, Сестра Еме, Сестра Ноел, Пиер Галан, Маартен Люберс, Брат Донатъс, Сестра Джулиет, Сюзън Доугъл, Линда Доугъл.

Тайсън не намираше, че е човек със склонност към мистицизъм, но въпреки това някак си усещаше присъствието на мъртвите в преобразената църква — присъствието на капитан Браудър, на мъртвите от рота „Алфа“ и на мъртвите от болница „Милосърдие“.

Тайсън погледна към Корва. Стори му се, че адвокатът му изглежда леко притеснен, което беше разбираемо. Но в края на краищата, ако Корва изгубеше делото, не той щеше да отиде в затвора.

— Мисля, че схванах вица за пицата и и снарядите — каза Тайсън.

Корва се усмихна. Той подреди огромен брой моливи до жълтия си бележник.

— Както сам ще видиш — каза, — една от особеностите на процедурата при военния съд е, че прокурорския екип изпълнява някои процедурни функции, които в гражданския съд се изпълняват от съдията. — Корва погледна към Пиърс. — Този нещастник се опита да ме обърка с някои процедурни въпроси в делото за онзи дуел. Повечето военни адвокати са снизходителни към цивилните адвокати на защитата по въпросите на процедурите във военното правосъдие. Но Пиърс играе твърдо.

— Този път обаче ще играе срещу доста цивилни, а и срещу пресата — отбеляза Тайсън. — Това може леко да го изкара от равновесие.

— Мисля, че наистина е възможно — кимна Корва. — Виждаш ли как му треперят ръцете?

Тайсън се вгледа внимателно в Пиърс, но не видя нищо друго освен израз на спокойствие и хладнокръвие.

— Не — Тайсън пое дълбоко дъх и изгаси цигарата си. Зрителите изглежда започваха да стават нетърпеливи. Вратата в страничното крило на олтара се отвори и един мъж в униформа прекоси червения килим. Над пейките се разнесоха изпълнени с очакване призиви за тишина. Мъжът, сержант на средна възраст, зае мястото си на бюрото на съдебния стенограф. След като всички се увериха, че появата му не предвещава нищо съществено, разговорите се подновиха.

— Типично за военните — отбеляза Тайсън. — Бързай и чакай. Нали така, Винс?

— Именно.

Страничната врата, която водеше към коридора, се отвори отново, при което военният полицай до нея застана мирно и козирува. Тайсън забеляза, че военния полицай не е въоръжен, без съмнение, за да не се създава впечатление пред цивилните и пред пресата, че Тайсън е опасен. Седемте члена на състава на военния съд влязоха през вратата, водени от полковник Еймъс Муър, който беше председател на състава, нещо като председател на граждански състав на съдебни заседатели, само че с много повече власт.

Полковник Муър отиде право до дългата маса и застана зад средния стол точно срещу Тайсън. Другите шест члена на състава го последваха по низходящ чин и се разпределиха, за да заемат местата си. От дясната страна на полковник Муър застанаха подполковник Стенли Ласки, майор Доналд Бауър и накрая капитан Морели. От лявата му страна застанаха подполковник Юджийн Макгрегър, майор Вирджиния Синдъл и най-младият член на състава, лейтенант Джеймс Дейвис, който отиде при най-крайния стол вляво.

Тайсън наблюдаваше всичко с известно любопитство. Проучи лицата на седемте члена на съдебния състав, но те изглежда бяха тренирали безизразни изражения пред огледалото цялата сутрин. Корва знаеше по нещо за всеки от тях, но Тайсън знаеше със сигурност само едно — че бяха офицери от армията на САЩ. Някои от тях носеха нашивката на пехотата и бойната значка на пехотинците. Всички, с изключение на Вирджиния Синдъл и лейтенант Дейвис бяха декорирани.

Невъоръженият военен полицай отиде в средата на залата, където се виждаха отпечатъците върху килима на липсващата олтарна маса. Той се обърна с лице към пейките със зрителите и съобщи на висок глас:

— Всички да станат!

Тайсън и Корва се изправиха, последвани от прокурорският състав и съдебният стенограф. Зрителите шумно станаха и Тайсън успя да различи силуетите на хората на балкона, които се откроиха на фона на тесните прозорци. Няколко души от сектора на пресата излязоха напред и Тайсън забеляза, че са художници-графици. Те се приближиха до частта, отделена за причастие, но никой не прекрачи бариерата. През отворената врата зад масата на съдебния състав влезе полковник Уолтър Спраул, военният съдия. Той не носеше мантия, а бе облечен в зелена военна униформа с отличителните за полковниците орли и с нашивката на правния армейски корпус. Полковник Спраул пристъпи към амвона и зае мястото си зад него. Тайсън си помисли, че изкачването на Спраул на високия амвон на фона на златните драперии беше или много авторитетно, ли твърде театрално.