Обречен на мълчание

Тайсън се загледа над пейките, някъде над централния вход на църквата, където висеше балконът на хора прострял се по цялата ширина на църковния кораб. В задната част на балкона имаше три тесни стреловидни прозореца със стъклописи, които пропускаха разсеяна светлина върху тъмния балкон. Корва му беше казал, че този балкон е запазен за генерал Уилям Ван Аркън и неговите хора, за висши представители на армията и правителството, между които беше и командирът на Форт Дикс генерал Питър и няколко местни политици, както и охраната им. В светлината на прозорците Тайсън успя да различи движението на някакви фигури на балкона. Нямаше съмнение, че стария му приятел Чет Браун също беше там.

— Тъмният балкон — каза той на глас. Корва проследи погледа му.

— Никой не би трябвало да знае, че са тук. Това би могло да се сметне като натиск от страна на командването.

— Видях тайните им служебни коли отвън, окичени със звезди и знамена.

— Точно така.

Тайсън огледа стените на залата. Имаше четири високи прозореца със стъклописи на всяка една от стените и утринното слънце нахлуваше през южните прозорци, заливайки с многоцветно сияние редиците на пейките. Изображенията на прозорците бяха в известна степен абстрактни — проектирани, както и целия храм, така че да задоволят изискванията и на християните и на евреите, тоест в крайна сметка никого. Повечето прозорци изобразяваха патриотични или военни сцени в червено, синьо и бяло. На два от прозорците се виждаха мотиви от Стария завет.

Най-накрая Тайсън се загледа в хората на пейките. Около три четвърти от зрителите бяха униформени мъже и жени. Цял сектор беше запазен за курсантите от Юридическата школа на армията в Шарлотсвил. Цивилните бяха предимно на средна възраст и добре облечени. От онзи тип хора, които човек среща на матинетата в сряда.

Марси се беше погрижила за присъствието на семейството и приятелите на Тайсън и се беше справила със задачата така, както би могъл само човек, работещ в сферата на рекламата. Изглежда че повечето от познатите му седяха на първите редове от лявата страна на църквата, включително и Джон и Филис Маккормик, и някои други от живущите в Гардън Сити.

Господата Кимура, Накагава и Сайто се набиваха в очи с ръста си. Тайсън трябваше на два пъти да се вгледа, за да се увери, че са те. Знаеше, че присъствието им трябва да го учуди, но вече нищо не го учудваше. Заедно с господата от Япония беше и бившата му секретарка, мис Бийл, която сякаш бе отслабнала и си беше намерила благоприличен магазин за дрехи.

Забеляза и Андрю Пикард, който бе успял някак си да се запознае с Фил и Джанет Слоун и си приказваше с тях.

Видя и Пол Стайн, чийто апартамент беше обитавал, макар и за много кратко време. Зърна и полковник Левин заедно с жена, която Тайсън сметна за госпожа Левин. Те седяха до доктор Ръсел, шефът на Тайсън за кратък период от пребиваването му в базата. Видя и капитан Ходжиз, който си поглеждаше часовника. Тайсън се почуди кой управлява базата през това време.

Той продължи да оглежда пейките, търсейки Керън Харпър и най-сетне я откри, седнала на последния ред. До нея имаше красив мъж с офицерска униформа, който й говореше така, че Тайсън предположи да са повече от служебни познайници. Всъщност това вероятно беше човекът, за който му бе споменал Браун — полковник Ерик Уилетс. Тайсън подозираше, че полковник Уилетс щеше да са зарадва да му дадат доживотен затвор и вероятно бе дошъл, за да не пропусне възможността да си достави това удоволствие.

Преди няколко дни Тайсън бе получил писмо от Емили Браудър, вдовицата на капитан Рой Браудър, в което тя му изразяваше симпатията и подкрепата си. Тя също беше някъде там, сред хората на пейките, макар че нямаше как да разбере коя точно е тя.

Видя майка си на предната лява пейка, тя говореше с преподобния Симс, неговият, а преди и нейният пастор. Те сякаш си клюкарстваха нещо за енорията, което беше и единствената причина, способна да накара майка му да разговаря с този човек.

Вдясно от майка му бяха сестрите му, Лори, Джун и Керъл заедно със съпрузите им. А вдясно от сестрите му седяха Марси и Дейвид. Марси срещна погледа му, усмихна се и му изпрати въздушна целувка. Тайсън успя да й се усмихне в отговор.

— Тук ли е жена ти? — обърна се той към Корва.

— Не. Изнервям се, ако знам, че е сред зрителите.

— Така ли? А аз трябва ли да се изнервям от това, че всички мои познати, включително и учителят ми от отделенията, са там в залата?

— В никакъв случай — увери го Корва. — Ти няма какво толкова да говориш. Просто ме гледай как ще се правя на глупак.

Тайсън погледна към предните пейки от дясната страна на залата, които бяха запазени за представителите на средствата за масова информация. Винаги можеш да разпознаеш журналистите, помисли си той, защото приличаха на бегълци все още тъгуващи за епохата на шейсетте.

Корва наля вода от стъклената кана в двете пластмасови чашки пред тях. Тайсън забеляза, че има и метален пепелник, и си запали цигара.

— Би трябвало да ги откажеш — каза му Корва.

— Нека първо разберем дали ще ме разстрелят.