Обречен на мълчание

— Колко успокоително. Сигурен съм, че препоръката на полковник Гилмър за призоваването ми пред съда се е основавала само на фактите. — Тайсън събра документите и ги напъха в плика. — Ако няма нищо друго, ще ви оставя да си вършите работата.

— Има още нещо — каза Левин, като се изкашля. — Отсега нататък нямаш право да напускаш жилището си. И това че нямаш право да го напускаш, означава, че нямаш право. Не можеш да го напускаш, освен в случай на спешен случай от медицински характер. Ако почувстваш, че наистина имаш нужда да напуснеш жилището си по каквато и да е причина, трябва да пуснеш писмена молба, адресирана до генерал Питърс във Форт Дикс.

— Това е човекът, който иска да ме разстреля. А аз дори не го познавам.

— Не е лично — Левин наля на Тайсън още едно питие. — Във всичко това няма абсолютно нищо лично.

— Точно това е ужасното, полковник.

— Да — Левин изпи наведнъж половината от питието си. — Да. Съжалявам за ограничението. Опитах се да се застъпя за теб, но когато пристигнаха ония бюрократи от Форт Дикс и видяха празните графи в присъствената книга. Всичко тръгна наопаки. — Левин допи чашата си. — Можеше да бъде и по-лошо. Можеха да те тикнат и в ареста.

Тайсън отпи от коктейла си.

— Мога ли да се разхождам в задния си двор? — тихо попита той.

Левин дълго гледа надолу към бюрото си.

— Сигурен съм, че никой няма да има нищо напротив. Домашният арест няма да продължи много дълго. Само до произнасянето на присъдата.

— След това се прибирам вкъщи — кимна Тайсън. — Където и да е това.

— Да, след това ще си отидеш вкъщи. — Левин се приближи до прозореца и се взря в бялата лепкава мъгла, покрила всичко под нивото на прозорците на втория етаж на сградата. — Видял съм толкова много прекрасни места през живота си — каза той. — Веднъж намерих покой в едно швейцарско селце. Покой, какъвто никога не съм изпитвал нито преди, нито след това. — Той си пийна от чашата и дръпна от цигарата си. — В края на Книгата Чиела, глава трийсет и пета, се споменава за създаването на шест града-убежища, където човек, заподозрян в убийство може да отиде и да живее в мир, докато страстите утихнат и може да се раздаде правосъдие. „И тогава събранието да съди между убиеца и отмъстителя за кръвта“. Да избира между убиеца и човека, убил поради основателни причини или в изблик на страст.

Тайсън не отговори. Левин се обърна, остави чашата си на бюрото, а пурата в пепелника.

— Паспортът ти се намира в средното чекмедже на бюрото ми. Ще се върна след пет минути. Дотогава ще си тръгнал, така че ти казвам лека нощ още отсега. Няма нужда да козируваш. — Той протегна ръка и Тайсън я стисна.

Тайсън напусна кабинета на Левин с плика с документи в ръка. Излезе навън в мъгливата нощ и тръгна към жилището си. Чифт фарове пробиха мъглата зад гърба му и осветиха пътя.

Колата караше до него, докато той вървеше бавно към къщите на офицерския състав. Той стигна до вратата си и колата спря до бордюра.

— Лека нощ, лейтенант Тайсън — чу се гласът на капитан Галахър във влажния въздух.

— Вървете по дяволите, капитан Галахър. Влезе в къщата и затвори вратата зад себе си, осъзнавайки, че няма да я отвори отново преди сутринта в деня на процеса си.

ЧАСТ ТРЕТА

Ще ти издам една голяма тайна, приятелю. Недей да чакаш деня на Страшния съд. Правосъдието се раздава всеки ден.

Камю

ГЛАВА ЧЕТИРИЙСЕТ И ВТОРА

Бен Тайсън отвори входната врата на жилището си и тръгна по пътечката. Шофьорът на патрулната кола му козирува и отвори задната врата. Тайсън свали униформената си фуражка и я остави до Винсънт Корва.

Капитан Галахър седеше на предната седалка до шофьора. Той извърна глава назад, усмихна се и попита:

— Накъде?

Тайсън не отговори, но Корва каза:

— Закарайте ни до някоя църква.

Шофьорът потегли. Той бавно подкара към военния параклис на ъгъла на Рузвелт Лейн и Граймс Авеню.

За около две минути те стигнаха до голямата църква от червени тухли, към която бе прикрепена дълга административна сграда. Обширният църковен комплекс беше изграден през краткия период, когато Форт Хамилтън е бил армейско духовно училище. Служебната кола се приближаваше към църквата от южната й страна и Тайсън се загледа в обширните ливади и яворите, обградени сега в богат на нюанси златистожълт цвят. Зад единствения шпил на църквата се извисяваше сивата опорна кула на моста Верацано от страната на Бруклин. Тайсън забеляза, че около стълбите на църквата се бяха струпали близо стотина души.

Служебната кола прекоси бордюра и подкара през ливадата, след което спря точно пред малката вратичка в дясното крило на църквата. Капитан Галахър се обърна назад към Корва и Тайсън.

— Искат да влезете през тази врата.

— Затова ли карахте през ливадата и спряхте точно пред нея? — отвърна му Корва.

— Да, сър — прехапа устни Галахър.