Обречен на мълчание

— Имаше три отделения. Едното беше нещо като общо отделение просто претъпкано от ранени. Предполагам, че повечето бяха цивилни граждани, избягали от Уей. Второто отделение имаше надпис на френски „Заразно“. Само погледнахме вътре, беше малка стая с десет легла, всичките заети. Третото отделение беше за акушерство и педиатрия. Там имаше може би трийсет легла и всичките също бяха заети. Освен това коридорите бяха изпълнени с болни и ранени. Имаше и хора, които не изглеждаха нито болни, нито ранени, бяха просто бегълци. В болницата имаше може би стотина души, но може да бяха и двеста, поне според мен. Открихме и операционна зала. Занесохме Артър Питърсън там. Трябва да посоча, че не бяхме напълно сигурни, че сме в пълна безопасност в болницата и хората от взвода претърсваха всички стаи. Открихме купчина кървави защитни униформи и решихме, че са на противникови войници, после наистина намерихме в леглата половин дузина ранени млади мъже, които сметнахме за противникови ранени и болни.

— Как реагира взводът на това откритие?

— Реакцията беше много сходна с тази спрямо селяните, които погребваха мъртъвците на противника. Не беше много разумна, но и ние тогава не бяхме твърде разсъдливи. Сега когато се връщаме назад към миналото от днешна гледна точка ни се струва, че сме реагирали твърде остро на факта, че в болницата е имало противникови болни и ранени войници.

— Някой заплаши ли тези ранени и болни противникови войници?

— Не, поне доколкото аз видях. Но сержант Садовски остави няколко души в отделението, за да ги държат под око.

— Какво се случи в операционната зала?

— Бях в операционната зала с лейтенант Тайсън и още няколко души. Беше голяма стая, в която имаше шест или седем операционни маси. Доколкото си спомням беше доста примитивна. На всички маси лежаха хора, за които сестрите и лекарите се грижеха. Лейтенант Тайсън заговори един човек, който се представи като завеждащ болницата.

— На какъв език говореха?

— Предимно на френски, но и на английски. Основната тема на разговора, подробностите научих по-късно, разбира се, беше, че лейтенант Тайсън искаше — всъщност настояваше — да бъде оказана помощ на Муди и Питърсън. В този момент Питърсън лежеше на пода на операционната зала. Муди седеше, облегнат на стената. Същият лекар клекна, прегледа набързо Питърсън и заяви, че не може да бъде спасен. Лейтенант Тайсън му каза да опита. Лекарят обясни отново — според това, което лейтенант Тайсън ми каза по-късно — че болницата действа на принципа на подбора, това означавало, че всички, чиито рани са твърде сериозни, не получават помощ, защото то би отнело твърде много от усилията на болничния персонал при твърде малко или никакъв резултат. Леко ранените, като Муди пък не получавали помощ, защото можели да преживеят и с раните си. Така че лекарите се грижеха само за хората от средната категория. Изглежда нито Муди, нито Питърсън попадаха в нея. Всъщност Бранд вече оказваше помощ на Муди направо там, на пода на операционната зала.

— А Питърсън наистина ли умираше?

— Да. Беше прострелян в гърдите и куршумът бе излязъл от другата страна. Той хъркаше и плюеше разпенена белезникава кръв. Изглежда се давеше. Беше в полусъзнание и продължаваше да вика за помощ. Всъщност, както лежеше на пода, той хвана лейтенант Тайсън за крачола на панталона и го дръпна. Лейтенант Тайсън коленичи на няколко пъти, докато спореше с лекаря. Аз също бях коленичил на пода и държах ръката на Питърсън.

— Спомняте ли си кой още беше в помещението?

— Хората непрекъснато влизаха и излизаха, но Фарли и Кейн бяха там почти през цялото време. В залата имаше и няколко души от болничния персонал от азиатски произход, които също влизаха и излизаха. Имаше и може би пет или шест бели, което и беше една от причините, поради която хората от взвода непрекъснато близаха и излизаха от помещението.

— Защо?

— За да видят белите. Ако не броим войниците, повечето от нас не бяха виждали бели хора от доста време. Беше нещо ново. Имаше и бяла жена, доста добре изглеждаща, което също предизвика известно раздвижване. Както вече казах, това не беше операционна зала, каквато обикновено си представяме, а просто обикновена боядисана в бяло стая с покрит с червени плочки под, в която имаше шест или седем маси.

— Колко продължи спорът между лейтенант Тайсън и лекаря?

— Трудно е да се каже. Може би пет минути преди лейтенант Тайсън в крайна сметка да вдигне пушката си и да заповяда на човека да направи нещо за Питърсън.

— И какво отвърна лекарят?

— Не съм сигурен, но по движенията и тона на гласа му мога да кажа, че не беше изплашен. Изглежда искаше да се върне при пациента си, който беше азиатец и лежеше гол на най-близката маса. Краката му бяха лошо разкъсани от някакво взривно вещество. На земята лежаха дрехите на мъжа — защитна униформа на северновиетнамската армия. И така, докторът се насочи към него. Лейтенант Тайсън го обърна към себе си и го удари през лицето. — Кели замълча.

Корва остави мълчанието да продължи няколко секунди, после попита:

— Какво стана след това?