Обречен на мълчание

Марси се надвеси над парапета на верандата.

— Надявам се тук да намери това, от което се нуждае. — Тя се вгледа в един лъскав катамаран с жълти платна, плаващ на запад към пролива. — Платноходка в задния ти двор. Не е ли удивително, Бен?

— Да… но ще ти липсва Голямата ябълка. Може дори и Гардън Сити да ти липсва.

— Ще ми липсва Ню Йорк, но не и Гардън Сити. През последните седмици просто вече не се издържаше.

— Въпрос на психика. — Тайсън я изгледа с крайчеца на окото си. Вятърът вееше косите й, а слънцето огряваше лицето й. Бе притворила очи и изглеждаше с десет години по-млада от вчера.

Тайсън отиде в другия край на верандата и надникна в още една стъклена врата там.

— Кухнята изглежда доста прилична. Но… о, мили боже,… не виждам да има миялна машина. Няма и контейнер за боклука, нито пък микровълнова печка. Марси, да не сме сбъркали вилата?

— Не ставай нахален, Бен. Както и да е, снабдила съм се с листите с менюто на четиринайсет ресторанта, които осигуряват доставки по домовете.

— Умното ми момиче. Винаги ще изобрети нещо, когато сме на път да умрем от глад. Е, за Бога, та нали и ти трябва да се насладиш на почивката си.

— Това не е почивка, Бен. Ние просто се крием тук — отговори тя хладно.

Тайсън замълча.

Марси надникна през оградата в отвъдния двор. Двама младежи на около двайсет години се излежаваха на слънцето в шезлонги. И двамата бяха с жълти бански, които си подхождаха по цвят.

Тайсън проследи погледа й.

— Сигурно са педерасти.

Марси погледна отново морето и не отговори.

— Ами, да сваляме чантите и да разопаковаме багажа — предложи той.

* * *

Тайсън седеше на задната веранда в един дървен люлеещ се стол с чаша скоч в едната ръка и с пура в другата. Бе с протъркани дънки, сандали и тениска без ръкави, на която бе изрисувана прословутата емблема на Саг Харбър — кит. На една малка сгъваема кръгла масичка бяха разхвърляни остатъците от малко импровизирано барбекю. Отвъд заливчето, зад кедровите дървета слънцето залязваше и лодки със запалени вече светлинки се прибираха към пристана.

Тайсън слушаше радиото на съседите и бе доволен, че и те предпочитат софт пред хард рок. Отново се замисли за Андрю Пикард. Не бе много сигурен къде точно в Саг Харбър се намира той в този момент, но благодарение на неговата книга и на приложените в нея военни топографски карти знаеше много точно къде се е намирал през 1968 година при Уей. Нощта на Тет е заварила Пикард в щаба на Първа дивизия на южновиетнамската армия — В една местност в североизточния край на цитаделата. Взводът на Тайсън напредваше на изток и след малка отбивка при болница „Милосърдие“ стигна на няколко километра от стената на цитаделата. Задачата им бе да се свържат с останалата част от Първа дивизия на южновиетнамската армия, която се бе измъкнала от обсадата и бе тръгнала на запад през тесните улици на самата цитадела. Тайсън предположи, че ако бе осъществил своята задача, може би щеше да срещне Пикард, който бе един от десетината американци, които се бяха укрили при дивизията на южновиетнамската армия. Предположи също, че Пикард щеше да бъде много щастлив да срещне американци и навярно щеше да направи една снимка на Тайсън и да драсне няколко реда за него. Може би двамата щяха да си поделят канче японски джин. И ако Тайсън можеше да гледа в бъдещето, положително щеше да доближи автомата си до главата на Пикард и да му пръсне черепа.

Тайсън погледна скалата отвъд заливчето. В дворовете зад виличките светеха японски фенери, а скарите за барбекю изпускаха силна миризма на въглища и мъждукаха загадъчно в тъмнината. Някой, който нямаше търпение да дочака Четвърти юли, пусна ракета и тя озари черното небе на изток. Миризмата на въглища във влажната нощ му напомняше силно за онази миризма, която се простираше навсякъде из виетнамските села по обяд. Той се сети също и за цветните фенери, направени от хартия, които бяха провесени навсякъде преди Тет, и за небето през нощта, озарено от фойерверки, които всъщност не бяха никакви фойерверки. Въобрази си, че заливът при проливите бе река Пърфюм, а осветените лодки бяха сампани, понесли се надолу към Южнокитайско море. Нощем бе лесно човек да си представя разни неща, да изпада в различни настроения, да си фантазира или пък да му се привиждат кошмари, да намира спокойствие и мир или пък да се сражава отново на бойното поле. Но със сигурност знаеше едно нещо за онзи осветен от фенери бряг на отсрещната страна: там някъде живееше Андрю Пикард и някой ден преди края на лятото Тайсън щеше да почука на вратата му.

Тайсън дръпна от пурата си. Стъклената врата на кухнята се плъзна и се отвори и на верандата се появи Марси. Тя се доближи до перилата и се загледа в залива.

— Спомняш ли си, когато двамата с теб плувахме голи ей там? Имаше пълнолуние и туристическото корабче се доближи до нас, а хората на палубата настояваха да се качим и да пийнем по едно с тях.