Обречен на мълчание

— Добре. Аз ще се заема с Дейвид. Но как се чувстваш ти по отношение на всичко, което се изписа за мен?

Той също се изправи.

— Ти като че ли вярваш на всичко, което пишат за мен.

И двамата замълчаха, а след малко Марси каза по-спокойно:

— Предполагам има частица истина в това, което се изписа и за двама ни, Бен… но не е имало изневяра. Не и това.

Тайсън кимна.

— Разбирам.

Тя се усмихна насила и нежно го погали по ръката.

— Ей, Тайсън, някой ден трябва да се напием и да си разкажем най-интимните, най-опасните, най-съкровените и най-шокиращите тайни, които имаме един от друг. После ще подадем молба за развод. Или пък наново ще се влюбим един в друг. — Тя се засмя тихичко.

Тайсън също се засмя, но не се почувства по-добре. Съзнаваше ясно, че това, което е извършил през 1968 година, е много по-лошо от онова, което е направила тя през същата година. И въпреки това и той, и обществото като че ли бяха по-враждебно настроени към нея: Разпуснатата жена в очите на хората, курвата. Той си пое дълбоко дъх.

— Е,… както и да е, поне изглежда, че ти си се забавлявала много повече от мен. Май малко ти завиждам.

Тя стисна ръката му по-силно.

— Убедена съм, Бен, че и двамата взехме от онова време всичко, което искахме. — Тя се поколеба за миг. — Ти сам искаше да отидеш там.

Тайсън се вгледа в очите й.

— Да, и аз самият съм си мислил същото.

Тя го погали по ръката и стисна здраво китката му. Той се обърна към водата.

— Ще ми се да поостана малко сам тук. Тя се колебаеше, но попита:

— Да не скочиш във водата.

— Няма.

— Закълни се.

— Ще се видим по-късно.

— Закълни се!

Той изведнъж се стресна, после кимна бързо с глава.

— Заклевам се.

Тя се обърна и се заизкачва обратно към поляната.

Той я гледаше как се движи боса по скалите, а дрехите й — тъмни на фона на белите камъни, се поклащаха нежно на лунната светлина. Тая картина щеше да се запечата в съзнанието му и да се появи отново по-късно, когато те вече нямаше да бъдат заедно.

* * *

Беше малко студено, а парното като че ли не работеше. Марси бе заспала на кушетката. Дейвид си бе в стаята. Тайсън коленичи пред камината и доближи клечка кибрит до хартиите и кедровите подпалки под дъбовите цепеници. Огънят се запали и димът се изви нагоре към комина. Той се отпусна на стола и впери очи в пламъка. Извади още една цигара, драсна нова кибритена клечка и се вгледа във фосфора, който блесна в бял пламък.

* * *

Тайсън се измъкна от вратата и тръгна по късия коридор. Тони Скорело бе застанал на входа на детската болнична стая. Тайсън видя, че в стаята бе метната граната от бял фосфор. Ако я е бе хвърлил Скорело, сега, според Тайсън, на него му се искаше да я вземе обратно.

Но нямаше никакъв начин гранатата да се вземе обратно, нито пък да се изхвърли навън. Белият фосфор притежава особени свойства, когато се възпламени — започва да лепне като напалм и да гори при много висока температура, без да е необходим въздух за поддържане на горенето. Нищо не може да го загаси — нито вода, нито каквото и да е друго. Наричаха го Уили Питър просто защото военните трябва всичко да наричат с различни имена. Уили Питър се разплеска по белоснежните стени в препълненото отделение и Тайсън видя, че на отсрещната стена гори един голям кръст.

Тони Скорело се обърна към него — по мръсното му лице се стичаха сълзи, устата му мърдаше, сякаш искаше да каже нещо, но от нея не излизаше никакъв звук, а само някакво мучене. Автоматът на Скорело лежеше в краката му, а ръцете му се мятаха като на сърдито дете.

Тайсън отмести Скорело и прекрачи сводестия праг на болничната стая. Пет-шест от общо десетината легла вътре горяха, а мрежите против комари висяха разтопени на черни ивици като огромни паяжини. Повечето от детските люлки се бяха строполили на земята и горяха като купчина дрехи. Между леглата се влачеше една гола жена, но наоколо нямаше никакво друго движение. Леглото, най-близко до Тайсън, гореше, а между пламъците той съзря силуета на жена, която лежеше абсолютно неподвижна, като индийка, помисли си той, изпълняваща ритуалния танц, когато изгарят вдовицата заедно с трупа на мъжа й.

Тайсън забеляза, че капаците на прозорците без стъкла бяха отворени и отвън валеше дъжд. Някъде в агонизиращата болница все още някакъв генератор подаваше ток, защото трите вентилатора се въртяха и над мястото на медицинските сестри светеше крушка.

Внезапно Тони Скорело се затича вътре в горящата стая и Тайсън го последва. Вътре вонеше отвратително на горяща плът, коси, чаршафи, на фосфор и на обгорели кости, защото фосфорът проникваше дълбоко вътре в телата.

Тайсън намери Скорело седнал на пода, заровил лице в ръцете си. Той започна да хленчи:

— Дево Марийо! Света майко! Не съм го направил аз. Не съм аз.

Тайсън го остави там, където си бе и тръгна към вратата с надпис „Изолационна“, откъдето за пръв път бе влязъл. Отвори и влезе, като я затръшна след себе си.