Обречен на мълчание

Но той смяташе, че Марси отново бе престанала да обръща внимание на снимката и на историите около нея. Тайсън бе установил, че снимката бе изнесена в куп списания, без черна лепенка на онова място. А и още нещо, появиха се и няколко други статии за Марси Клуър. Те не бяха толкова сензационни като онази в „Америкън Инвестигейтър“ и претендираха, че са сериозни изследвания на живота и възгледите на една млада радикалка, която се е превърнала в провинциална съпруга и жена, издигаща се в кариерата си. И въпреки това, според Тайсън, тези статии не бяха нищо повече от умело прикрити подигравки. При това преди седмица Слоун му показа един плакат със снимката от „Лайф“, който някой му бе купил от едно от ония малки магазинчета в тяхното предградие. Надписът на плаката гласеше: ЩАСТЛИВИ ГОДИНИ.

Слоун му бе казал:

— Хората на осемдесетте често се шокират от онова, което са правели хората на шейсетте, въпреки че това много често са едни и същи хора.

Той съзнаваше, че миналото на Марси нямаше нищо общо с неговото минало. И въпреки това му бе ясно, че снимката и приказките ще ускорят неговото падение. Съзнаваше и това, че започва да се вманиачава в миналото на жена си и много му се искаше да се промени, но не можеше.

Тайсън се изправи и установи, че краката му треперят. Видя, че в очите на Марси се бяха появили сълзи. Тя изкрещя:

— Не съм направила нищо нередно! Ти знаеше за това, по дяволите! Ти знаеше всичко за мен, когато се запознахме. Никога не съм крила нещо от теб. Е, бях се чукала и с други преди това. И какво? Ти си убивал. Ти си убивал повече хора, отколкото аз съм чукала.

— Не съм много сигурен.

— Изчезвай оттук, по дяволите!

Тайсън влезе в къщата, взе куфарчето си и излезе през входната врата. Трябваше да измине три километра, за да стигне до Мейн Стрийт, откъдето щеше да вземе скапания автобус до Манхатън. Когато излезе от Бийчпойнт на крайбрежната улица, до него намали някакъв стар червен Форд мустанг и някакъв мъж му извика:

— Искате ли да ви откарам до центъра? Тайсън кимна и се метна в колата. Шофьорът бе на не повече от осемнайсет години и бе облечен в дънки и тениска, на която нямаше никакъв надпис. Тайсън реши, че е някой от местните жители.

— Благодаря ви. Можете ли да ме оставите при киното?

— Разбира се. Автобус ли ще взимате?

— Да.

Младежът подкара колата.

— Дошли сте тук да изкарате лятото ли?

— Да.

— Къде сте отседнали?

— В Бей Пойнт.

— Чудесно. Вас не са ли ви давали по телевизията? Тайсън кимна утвърдително с глава.

— А, да, сетих се. В едно информационно предаване. Нали така?

— Не, в едно предаване за кулинарни рецепти.

— Шегувате се, нали? — Той изгледа Тайсън накриво, после отбеляза: — Тук идват много известни хора. Миналата седмица видях Норман Рокуел.

— Той е умрял.

— Не е, аз го видях. Никога не съм чел негова книга, но съм го виждал по телевизията няколко пъти.

— Да не би да говорите за Норман Мейлър?

— А, точно така. Аз какво казах?

— Рокуел.

— А, не, той е бил нацист.

— Нацистът се казва Джордж Линкълн Рокуел. Но и той е умрял.

— Така ли? — Младежът като че ли се опитваше да подреди информацията в главата си. Той попита: — Как се казвате?

— Джак Абът.

— Да, сетих се. Вие водите едно предаване с интервюта.

— Не, предаване за кулинарни рецепти.

— Добре. Аз пък съм Чък.

Те прекосиха моста Роуд Хейвън и навлязоха в Мейн Стрийт.

— Може да ме свалите тук. Ще повървя малко — каза Тайсън.

Чък отби встрани.

— Имате време до следващия автобус. Нагоре по улицата се намира Парадайз Грил — там правят хубаво кафе.

— Благодаря.

— Защо отивате в Ню Йорк, за да правите ново предаване ли?

— Точно така — Тайсън слезе от колата.

— В колко часа ще го дават? По кой канал?

— Днес в дванайсет на обяд. По тринайсети канал. Пържена мексиканска риба с копър. — Той потупа куфарчето си: — Рибата е ей тук. Довиждане, Чък.

Тайсън затвори вратата и тръгна към кафенето. Чу клаксона зад себе си, но не се обърна. Колата все още се движеше бавно зад него и младежът продължаваше да бибитка. Хората по тротоара се обръщаха. Един старец му махна с ръка и му посочи колата. Тайсън продължаваше да върви. Чък бе последният човек, с когото му се искаше да пие кафе тая сутрин.

Някакъв глас се провикна:

— Тайсън, защо не се се обръщаш бе, задник такъв? Той се обърна. Марси му махаше към колата. Той се доближи до отворения прозорец от другата страна на шофьора и тя му кресна:

— Качвай се.

Той отвори вратата и се пъхна вътре. Марси потегли. Движеха се по Мейн Стрийт без да обелят думичка, а после излязоха от селото и колата се понесе по Бриджхемптън Роуд.

— Ще те откарам до гарата — каза тя.

— Искаше ми се да се возя в автобус.

— Ще се возиш във влак и ще ти хареса.

Тайсън сви рамене. Волвото се носеше на юг през покрайнините на селото, а след това навлязоха в горичка от борове и дъбове. Движението не беше натоварено толкова рано сутринта, а между клоните на дърветата се процеждаше лека мъгла и се стелеше върху самотния път. Пейзажът наоколо винаги предизвикваше лоши предчувствия у Тайсън.

— Съжалявам — каза той.

— За какво?

— За ония думи.

— За кои думи? Кои от многото?