Обречен на мълчание

Тя не каза нищо, но на него му се стори, че тайничко се разплака.

Тайсън запали цигара и вдигна краката си на перваза на прозореца. Ако не беше женен, помисли си той, досега да е напуснал работата си и да се е чупил в Хонг Конг — един град, за който си спомняше с най-добри чувства, в който бе прекарал времето на своя отпуск за възстановяване по време на войната. Всички, включително и правителството, щяха да са доволни от неговото заминаване. Но за нещастие не за Хонг Конг, който бе британска колония. Той трябваше да се чупи, както му обясни старият Чет, на някое място, откъдето правителството не може да го върне, и по този начин ще може да оправдае своята безпомощност. Точно това щеше да направи, ако не беше съпруг и баща. И въпреки това тази мисъл го съблазняваше. Гледаше как дъждът се стича по стъклото, после каза:

— Какво ще кажеш, ако офейкам от страната? Имам предвид дали това ще сложи край на цялата тая бъркотия?

— Да, определено. Но твоето силно его и прекалено силното ти чувство за отговорност ще те задържат тук.

На Тайсън му се стори, че гласът й сега прозвуча по-уверено, че това вече е същинската Марси. Тя винаги отстъпваше бързо.

— Но по тоя начин ще спестя много ядове и неприятности на теб, на Дейвид и на правителството — възрази той. — Сигурно във Вашингтон се молят на Господа да се измъкна нанякъде и да не ги притесня. Вам повече.

— Ами, ако наистина е така, тогава трябва да се споразумееш за някаква сделка с тях…

Тайсън помисли, че Марси и Чет Браун много ще си паснат.

— Точно така. Самолетен билет и пенсия. След време да изпратят и семейството. Не могат да ме екстрадират от Бразилия, но не си падам по тропиците. Може би Швеция. Там съществуват някои ограничения върху екстрадирането. Ще си намеря някоя работа да се возя с волво. Ще си поръчам вътре в модела с четири врати да ми сложат електронни устройства за целене по ракети. Какво ще кажеш?

Марси се опита да звучи закачливо:

— Ще си намериш някоя истинска блондинка — потомка на викингите. Нали винаги си си падал по блондинките.

Тайсън се усмихна.

— Ами… трябва да си помисля. Да се боря ли, или да отлетя? Имам още няколко седмици да помисля.

И двамата замълчаха, Марси започна първа:

— Как ще се оправим?

Тайсън се учуди на себе си, когато произнесе:

— Обичам те.

Тя веднага му отговори:

— И аз те обичам. — А след малко добави: — Но ми се струва, че си решил да не се връщаш у дома.

Тайсън не отговори. Тя каза:

— Сигурно си имаш доста проблеми на главата, за да мислиш и за семейните. Нали така?

Той не отговори веднага.

— Намерих си едно местенце в града. Собственикът е Пол Стайн. Знаеш го. Той отива в Хемптънс. Аз ще плащам разноските по жилището, ще плаша крадците, ще му препращам пощата и ще приемам съобщенията за него по телефона.

Отново последва дълга, неловка пауза, после Марси се обади:

— Ще ти разрешат ли да живееш… как се казва…?

— Извън гарнизона. Надявам се. За предпочитане е пред общежитията за ергени… Тая сутрин в хороскопа ми пишеше: „Ще се откажете от добре платен ръководен пост заради работа като иконом. В армията пред вас ще се разкрие перспектива за нова кариера. Може да заминете на дълго пътешествие на държавни разноски или пък може да отидете на собствени разноски някъде, където правителството не може да ви открие. Интимната ви половинка ще се отнесе с разбиране, ако получи пощенска картичка от Рио де Жанейро, подписана «Яо».“

— Дръж ме в течение.

Тайсън завъртя стола си обратно към бюрото.

— Добре. Имаш телефонния номер на Стайн. Този уикенд ще се местя там.

— Ей… и внимавай с ония „работни“ момичета.

— Поздрави Дейвид.

— Непременно.

— Пази се.

— Да. И ти.

— Довиждане.

— Довиждане.

Никой не затваряше и Тайсън каза:

— Чао.

— Чао.

Остави слушалката и забеляза, че ръката му трепери.

— По дяволите! — удари с юмрук по бюрото и всичко отгоре подскочи. — По дяволите!

Той се изправи и ритна кошчето за боклук в другия край на стаята.

ГЛАВА ШЕСТНАЙСЕТА

Бен Тайсън стоеше пред кръглия грил за барбекю, в едната ръка държеше чаша скоч, в другата — голяма вилица. Погледна надолу към единствения хамбургер. В него имаше нещо патетично, реши той, набързо го набоде на вилицата и го метна в храстите. Допи скоча си. Тишината в задния двор бе нарушена от внезапен пронизителен изстрел, който накара птиците да замлъкнат. Някъде там, на тъмната улица се чуха поредица от глухи пукащи звукове и залая куче. Няколко двора по-надолу той чуваше силна музика и смях. Четвърти юли не беше любимият му празник, но да го прекара сам бе още по-досадно. Години наред, ако си е бил у дома на този ден, отиваха с Марси и Дейвид в някой от местните клубове. Доста усилия струваше на клуба да организира един традиционен Четвърти юли с всичките му там тенти на райета сред парка, с „хот-дог“, хамбургери, балони и захарен памук. Хората седяха на верандата и пиеха бира, организираха се игри за децата, духов оркестър свиреше маршове. Единственото нещо, което липсваше, бяха речите.