Обречен на мълчание

— Ония за… забрави.

— Няма. За кои думи точно съжаляваш? За ония ли, дето ми намекна, че съм се чукала с повече от стотина мъже?

— Да, точно за тях.

— Е, ами ако наистина съм го направила? Поне съм ги оставила с усмивка на лице. А как остави ти твоите стотина души?

— Спри да сляза.

Марси настъпи газта и стрелката на таблото достигна деветдесет километра в час.

— Ей, намали.

— Курвите карат бързо.

— Стига с тия глупости и намали!

Тя настъпи още по-здраво педала за газта и зави в грешна посока. Тайсън се протегна, изключи захранването и издърпа ключовете. Колата започна да губи скорост. Погледна я и видя, че очите й бяха пълни със сълзи.

Волвото намали съвсем скоростта си по нанагорнището, а Тайсън завъртя волана и насочи колата към песъчливия банкет. След като спряха, той изскочи от колата и отиде откъм страната на Марси.

— Премести се.

Тя се премести на другата седалка. Тайсън се качи и запали мотора. Включи на първа и гумите превъртяха, после колата излезе на пътя и той го подкара към Бриджхемптън.

И двамата мълчаха докато не наближиха паркинга при гарата.

— Нужно ми е малко време, за да обмисля всичко — каза той.

Тя вече се бе успокоила и кимна.

— И на мен.

— Обади ми се, когато ти включат телефона. Тя продължаваше да гледа навън през предното стъкло.

Тайсън преглътна.

— Следващия уикенд няма да идвам.

— Добре.

— Причиних много болка и на двама ни.

Тя не отговори. Той се суетеше, после отвори вратата.

— Добре ли си вече?

Тя кимна и му подаде куфарчето. Той слезе от колата и затвори вратата след себе си, после надникна през отворения прозорец.

— Карай внимателно. Извини ме пред Дейвид, че не можах да му кажа довиждане.

— Влакът ти пристига.

Тайсън погледна назад и видя светлините на голямата дизелова машина да се задават по обвитите в мъгла релси. Той се обърна към нея. Тя го погледна и двамата останаха загледани един в друг, докато влакът не изсвири. Тайсън забърза към него.

ЧАСТ ВТОРА

Онзи, който не се опита да предотврати престъпление, когато може, всъщност насърчава престъпника.

Сенека: „Троянките“

ГЛАВА ПЕТНАЙСЕТА

На Тайсън му се стори, че мис Бийл е доста бледа. Забеляза също, че през последните седмици тя отслабна и напоследък бе малко нервна и неспокойна. Предполагаше, че си има някакви лични проблеми, но внезапно му хрумна странната идея, че мис Бийл се притеснява за него. Попита я:

— Какво има?

Тя му подаде голям кафяв плик. Първото нещо, което забеляза, бе, че цветът му е малко по-тъмен от пликовете, които се използват за бизнес кореспонденция. Второто нещо, което го впечатли, бе правителственият щемпел за безплатно изпращане по пощата. Накрая установи, че писмото е изпратено от Министерството на отбраната. Но той знаеше от кого е още когато мис Бийл прекрачи прага на стаята.

— Пристигна препоръчано. Аз се разписах при получаването… — каза тя.

Тайсън видя, че пликът е адресиран до лейтенант Бенджамин Дж. Тайсън. Остави го на бюрото си.

— Благодаря. Напечатахте ли договора за „Тейлър“?

— Почти съм готова… — Мис Бийл като че ли нямаше желание да си тръгва.

— Има ли още нещо? — попита я Тайсън.

— Не… — тя погледна към вратата и попита: — Ще ни напускате ли?

— Така изглежда — отвърна той.

Мис Бийл изплю камъчето:

— О, всички смятаме, че това е ужасно, господин Тайсън. Ужасно. Не е… не е честно. Всички сме разтревожени.

Той предположи, че тя очевидно има предвид групичката секретарки, с които обсъждаше всичко по време на обед в стола. Колегите му от заседателната зала не можеха да проявят такова съчувствие. Спомни си, че в пехотата след всяка битка следваха повишения и хората, които се стремяха към тях, не ги бе грижа дали са получили по-висок чин благодарение на някоя В1 — милиметрова минохвъргачка или на 122 — милиметров ракетен огън. Светът на корпорацията не бе по-различен.

— Ценя вашата загриженост. — Мис Бийл все още не помръдваше, сякаш се бе вкаменила. Забелязал това, Тайсън добави: — Вие може да останете да работите тук, докато желаете. Говорил съм за това с господин Кимура.

— Благодаря ви.

Най-сетне тя се обърна и излезе.

Тайсън бе както трогнат, така и озадачен от този изблик на загриженост. Не бе смятал, че се ползва с особена популярност сред редовите членове на компанията му, но очевидно те са решили, че светът се е отнесъл зле с него. Може би защото си мислят, че светът се е отнесъл по същия начин към тях самите. Всъщност от това, което четеше във вестниците, излизаше, че обществеността е на негова страна. Някъде прочете, че някакъв човек от щата Вирджиния открил фонд в защита на Тайсън, въпреки че досега никой не бе потърсил нито него, нито пък Слоун във връзка с това. Странно, мислеше си той, как реагират американците на разпространяваните от медиите истории за нещастието на другите. Искаше му се да вярва, че в страната цареше някакъв неподправен алтруизъм и всеобщо чувство на милосърдие, а може пък и наистина да е така, или пък може би той ще се научи да вярва в това.