Обречен на мълчание

Гледаше вторачено кафявия плик пред себе си, после го отмести настрани.

* * *

— Жена ви иска да разговаря с вас — обади се мис Бийл по вътрешния телефон.

— Свържете ме — Тайсън натисна мигащото копче и се обади — Ало?

— Здрасти! — гласът на Марси прозвуча доста приглушено.

Последва кратко мълчание, после Тайсън каза:

— Дай ми телефонния номер там. Тя му продиктува номера.

— Тия два дни валя през цялото време. А там? Той погледна навън през прозореца зад себе си.

— И тук е същото.

— Понякога тук времето е по-различно от там.

— Да, понякога е така. Как е Дейвид?

— Добре. Намери си приятели и дъждът изобщо не им пречи да ходят на лов. Откриха си и свърталище — една дискотека недалеч от Мейн Стрийт.

— В Саг Харбър ли? Как се казва? Да не е „Горната палуба на плачещия кит“? Накъде е тръгнал тоя свят?

— Кой знае? На Лонг Уорф вечер свири духов оркестър.

— Така ли?

— Да, а и онова място, на което Джон Стайнбек е обичал да се разхожда, „Черната шамандура“, сега вече има нов вид.

Тайсън се чудеше откъде знае тя тия неща.

— Е, понякога не е много добра идея да се връщаш там, където си бил преди, нали? Искам да кажа, че това понякога ти причинява болка.

— Понякога.

Той завъртя стола си и се загледа в капките дъжд по прозореца. Общо взето нямаше нищо против дъжда по принцип, но откакто преживя два влажни периода, всеки от които продължи три месеца, бе започнал да мрази дъждовното време.

— Все още ли сме си приятели? — попита Марси.

— Разбира се.

— Добре. — Гласът й звучеше несигурно: — Нещо ново в работата ти?

— Нищо. Надпреварата с оръжията е замаяла главите на всички. Затънали сме до гуша в работа.

Тя се чудеше дали да продължи, но накрая се престраши:

— Мислех си… дали… ами, бих помислила по въпроса да дойда с теб в Токио… Искам да кажа, че със сигурност ще дойда… ако го искаш.

Тайсън й отговори:

— Въпросът за Токио вече не подлежи на обсъждане.

— Защо?

— Защото отново съм назначен на активна военна служба.

— Моля…?

Тайсън погледна листата на бюрото си.

— Писмото започва с поздрав, но след това всичко върви надолу.

— О… Бен!…

— Е, вече имах среща с Кимура и го информирах за новото ми положение. — Мислите на Тайсън се върнаха към състоялата се само преди един час среща. Изражението на господин Кимура просто го издаде.

Тайсън бе сигурен, че Кимура е знаел за повиквателната предварително, въпреки че се правеше, че чува за нея за пръв път: — Кимура ми предложи да ми плаща половин заплата докато съм на служба в армията. Не можах да разбера дали това включва и времето, което ще изкарам в затвора. Марси не каза нищо. Той продължи:

— В добавка ще ми изплати и отпуската, болничните и някои премии в края на годината.

— Много… много е щедър.

— Така е.

Но той не смяташе, че тук става въпрос за щедрост. Всичко това се субсидираше по един или друг начин от държавата. Не искаха да го оставят без средства. И тук вече не ставаше дума за никакъв алтруизъм, а за стратегия на връзките с обществеността. Но на него никак не му се искаше да играе по техните правила.

— Не знам каква е заплатата на първи лейтенант днес и хич не ме е грижа, но струва ми се, че с тия пари и с твоята заплата след една година ще бъдем абсолютно разорени.

— Какво искаш да кажеш? Отказа ли предложението на Кимура?

— Не. Всъщност смятам, че по принцип трябва да си подам оставката.

— Но защо? Това е абсурдно, Бен. Приеми половината заплата. Толкова години си работил безупречно за тази компания…

— Ами къде отиват принципите ми? Ти си принципен човек и си мислех, че ще ме разбереш. Смятах, че в случая ще ме подкрепиш. При това не си и материалистка. Така че не би трябвало да се тревожиш за парите.

— Подиграваш ли ми се?

— Навярно да.

Марси замълча за известно време.

— Заради кои твои принципи ще подадеш оставка?

— Заради правото си да бъда финансово разорен. Заради правото си да откажа пари, които не съм заработил. Заради правото си да понеса последствията на това, което съм извършил. Заради правото си да ядосам правителството. Как ти се струва това като реч, произнесена от човек, който се противопоставя на ония, дето стоят по върховете? Не се ли гордееш с мен?

— Чуй ме… не ти се обадих, за да се караме… и мисля, че те разбирам… Но ти имаш семейство…

— Ще се оправим.

Последва мълчание, след това Марси каза:

— Да, ще се оправим. Направи това, което смяташ за най-добре.

Тайсън кимна сам на себе си. Имаше чувството, че тя наистина казва това, което мисли.

— Какво означава тази повиквателна? Трябва ли да ходиш някъде другаде? — попита тя.

— Ами, да. Получих и заповед за назначението. — Той погледна листа, който лежеше настрани от другите. — Можеше да бъде и по-зле.

— Къде?

— Форт Хамилтън. Бруклин. Знаеш ли къде е това? Близо до моста Верацано.

— Да… ами, не е зле. Длъжен ли си да… Ще те арестуват ли?

— Не знам. Знам само, че до петнайсети ми трябва да се явя пред скапаните военни. — Той замълча за момент. — Ей, кога щях да ходя на лов за акули? — Той погледна дневника си. — На четиринайсети. Добре. Мога да отида, а на следващия ден ще се явя там, където ме викат. Ще им занеса и една акула, ако хвана, разбира се.