Обречен на мълчание

— Вземете експреса в девет сутринта. Което и да е такси от Лонг Айлънд може да ви докара без проблем до моя адрес. Ще бъдете тук преди единайсет.

— Добре, около единайсет у вас. И след като ще се срещаме, предполагам, се отказвате от правото си да мълчите.

— Не бих ви разкарвал да дойдете чак до Ню Йорк, за да ви кажа, че отказвам да говоря.

— Чудесно… защото съществува възможност ние да… Нямам предвид да храним фалшиви надежди, но ако просто обсъдим това, можем да помислим какво би могло да се направи. Всичко може да свърши, след като разговарям с вас и с други членове от вашия взвод, с които успеем да се свържем.

— Добре.

— Мога ли да ви запитам дали ще заведете гражданско дело срещу автора на книгата? Можете да не ми отговаряте.

— Мисля по въпроса.

— На разговора ни ще присъства ли адвокат?

— Мисля и по тоя въпрос.

— Това си е ваше право, естествено. Но като офицер и високообразован мъж сигурно няма да се нуждаете от такъв. Можете да подсигурите адвокат, който да ви е под ръка на телефона, но иначе не е необходимо да вдигате много пара. Ако ще присъства вашият адвокат, аз от своя страна ще трябва да дойда със стенограф, освен това…

— Освен това на мен ще ми е необходим касетофон и преди да се усетите, пред нас ще се изправят телевизионни камери и къщата ми ще се напълни с маса хора. Добре, без адвокат.

— Не искам да ви разубеждавам. Според Наказателния кодекс вие имате пълното право да…

— Знам добре Наказателния кодекс. Изкарах един опреснителен курс в библиотеката.

— Чудесно.

— Може ли да ви задам един въпрос?

— Разбира се.

— След като аз съм лейтенант, а вие — майор, защо само мен ме викат в армията? Сега пък вие можете да не ми отговаряте. Ваше право като следовател е да не се издавате.

Последва кратко мълчание, след това майор Харпър каза:

— Вие чувствате ли се като офицер от армията на Съединените щати?

— Ни най-малко.

— Тогава ще оставим настрана разликата в званията и аз ще се съобразявам с личните ви чувства. Иначе може да се объркате.

— Това ме обърка първия път, когато ме повикаха на активна военна служба. Сега ми е все едно.

Майор Харпър мълчеше.

— Надявам се, че повиквателната ми е за кратко време — каза Тайсън.

— Аз също.

— Наистина ли? — Внезапно той попита: Пиете ли кафе? Не обичам да правя цяла каничка, ако ще пия само аз.

— Нямам нищо против кафето.

— До утре! Честит Четвърти юли! — Тайсън затвори телефона.

Облегна се назад и задиша дълбоко. Мислеше си за безплътния глас, с който току-що бе разговарял, опитвайки се да си представи лицето зад него. Гласът бе приятен, мек, почти мелодичен, с лек акцент от Средния запад. Отново помисли, че жената бе много откровена. Чак изненадващо откровена. И не защото бе особено внимателна. Това бе просто нейният стил на разпитване и за него би било добре да го запомни.

А успя да поведе в резултата не заради някаква женска почтителност или зачитане на неговите чувства. Причината бе в това, че й бе наредено да се държи така с него. Главна военна прокуратура, Пентагонът и навярно дори Белият дом се отнасяха много внимателно с него.

— Добре — каза си той на глас. — Харесва ми влиятелни хора да се отнасят внимателно с мен. — Така се бе омотал в собствените си страхове, че почти забрави, че и тях ги е страх.

Стана и си наля още един скоч. Огледа полу-опакованите кашони наоколо.

После отвори стъклената врата към двора и се загледа в тлеещите въглища в скарата. Между къщите избухваха фойерверки, а откъм парка излитаха ракети, които озаряваха източното небе. Той почти с нетърпение очакваше интервюто, което да направи съдбата му зависима единствено от него самия. Да вървят по дяволите всички адвокати! В живота му, в който липсваха предизвикателства, сега се явяваше едно.

В стомаха си Тайсън усети спазми, които отдавна бе забравил. Това бе нощта преди голямата битка на морската пехота, това бе часът преди атаката по изгрев слънце. Това бе, мислеше си той, кулминацията на един живот и началото на друг.

— Нито една битка, нито една атака никога не са се оказвали по-лоши от самото очакване за тях. Така че, да се захващам за работа — промълви той едва чуто.

ГЛАВА СЕДЕМНАЙСЕТА

В единайсет без десет някой звънна на вратата на Бенджамин Тайсън. Той излезе в антрето и се огледа в голямото огледало. Изпъна памучния си блейзер в морскосин цвят и нагласи червената копринена кърпичка в джобчето си. Ръбът на бежовия му панталон бе остър като бръснач, както казваха военните. Черните му мокасини бяха излъскани, а снежнобялата памучна риза подчертаваше тена му. Искаше му се да изглежда проспериращ, самоуверен, недосегаем. Тази къща бе неговата крепост, а дрехите — неговата броня.

Звънецът иззвъня отново. Тайсън се доближи до входната врата, протегна ръка и я отвори бързо.