Обречен на мълчание

И двамата се вторачиха в купчината медали и почетни ленти, сред които бяха „Пурпурното сърце“, значката „Отличник в пехотата“, медалът „Отличник-десантчик“ и виетнамският „Кръст за храброст“. Тайсън повдигна кръста за храброст за жълто-оранжевата му лента и го разклати.

— Това е виетнамско отличие. Дадоха ми го на една церемония, на която се раздаваха почести сред развалините на цитаделата при Уей в един безумно горещ следобед след превземането на града. Няма никога да забравя дребния виетнамски полковник, който раздаваше медалите. Беше зле обгорял, миришеше на риба, на синтетично японско уиски, на пот и воняща плът. Когато ме прегърна и ме целуна, ми идваше да повърна. — Тайсън гледаше медала. — Но беше невероятен боец. Сигурен съм, че не е останал жив в тая война. И правителството му я загуби. Така че, ето ме тук — държа безполезен медал, даден ми от покойно правителство. — Той го пусна на масата. — Трябва ли ми сега за нещо?

Тя кимна.

— Разбира се. Военният съд — ако има такъв — ще го вземе предвид. Пазите ли и документите, с които са ви го връчили?

— Като че ли съм ги забутал някъде. Но си спомням, че съм отличен заради храбростта ми, проявена… по време на акцията, проведена на 15 февруари 1968 година в и около селото Ан Нин Ха. Документът е на развален английски и езикът е доста елементарен, но на армията ще й бъде малко трудно да ме съди за убийства, станали по време на една операция, за която съм бил награден. А вие как смятате?

— Опитайте се да намерите документа.

— В досието ми нямаше ли копие от него?

— Не, нямаше, а и не смятам, че сегашното правителство на Сайгон, вече град Хо Ши Мин, би ви помогнало.

— Щяха да ме наградят и със Сребърна звезда заради същата операция. Обикновено виетнамците оповестяваха своя списък с имената на американците, които са определени да бъдат отличени от тях, и приравняваха своите медали със съответните американски отличия за храброст. Точно така ми бе връчен и виетнамският кръст. Но така и не получих Сребърната звезда.

— Защо?

Той сви рамене.

— Видях лично предложението за награда на моя ротен командир Браудър, вече покойник. Но сигурно са я забутали някъде. Нещо обичайно за ония времена.

— Може би са решили, че не я заслужавате.

— Може би, но не ми се вярва.

— Капитан Браудър, предполагам, е направил предложението въз основа на устните доклади на вашите подчинени. Браудър, както казахте, не е бил в болницата.

— Точно така. Такава бе обикновената практика по принцип.

— Кой от вашите подчинени ви предложи за наградата?

— Кели, моят радист. Още някой трябваше да подкрепи доклада му за проявената от мен храброст, но не си спомням кой. От взвода ми не оцеляха много момчета. Открихте ли някой от тях?

— Да.

— Колко? Кои?

— Ще изпратя до вас или до адвоката ви списък с имената и адресите… ако е необходимо. Може да не ви се наложи да си губите времето и да си създавате главоболия. А пък и на мен също. Може просто да се откажем от това. — Тя придърпа тефтерчето към себе си. — Ще си отбележа да направя проверка за „Сребърната звезда“.

— Ще ми направите голяма услуга, майоре.

— Искам още веднъж да ви припомня, че аз не работя за обвинението. Тук съм, за да събера някои факти.

— Да. Спомням си.

Тя гледаше лентите и медалите, разхвърляни върху масичката. Тайсън изучаваше лицето й. Изглеждаше впечатлена, дори малко тъжна. Но това, разбира се, е поза, мислеше си той. Той играе своята роля, а тя — нейната. Като спомени за умрелите, извикани за момент в съзнанието сред почтителна тишина. Естествено, мислеше си той, и тя, и армията, ще се отнесат доста скептично към какъвто и да е медал, за който той е бил предложен или в действителност е получил на 15 февруари 1968 година. Но да сподели на глас това, което мислеше, би било почти равно на светотатство.

— Четох почетните грамоти за двете „Пурпурни сърца“. Виждам…, надявам се, това няма да ви разстрои — Виждам белега на дясното ви ухо — каза тя.

Тайсън не наруши последвалата тишина известно време.

— Да, раниха ме при едно село на име Пху Лай на първия ден от офанзивата Тет. В онзи ден загубих почти половината от хората от моя взвод. Проклетият куршум бе адресиран до мен, но… на рамото ми седеше един ангел… и бутна главата ми два сантиметра наляво.

Тя кимна с глава. Той продължи:

— После, както вероятно вече сте научили, бях ранен от шрапнел в дясното коляно. Това бе на 29 февруари. 1968 — а беше високосна. Битката при Уей бе официално обявена за приключила на 26 февруари, но някой забравил да каже на жълтите за това.

Тя отново кимна с глава. Тайсън реши да престане с покъртителните си разкази. Неочаквано се усмихна.

— Искате ли да видите белега на коляното ми? Тя също му се усмихна.

— Не точно сега. — А след малко добави: — Очевидно линията на живота ви е много дълга.

— Всичко бе като магия.