Обречен на мълчание

Тайсън гледаше как хората му се появяваха на групички от горичката с върбите и се доближаваха покрай канала към него. Първо стрелково отделение наброяваше всичко на всичко пет човека от общо десет първоначално, всички — редници 1 — ви клас. Всяко отделение обичайно се ръководеше от сержант, но сега първо бе под командването на Боб Муди — едно деветнайсетгодишно черно хлапе, избрано от Тайсън само защото бе изкарало тук един месец повече от останалите четирима. Освен това той бе единственият, който имаше желание да поеме командването. Зад първо отделение следваше група В — едната от двете картечни групи, състояща се от картечар, помощник-картечар и носач на боеприпаси.

Следваше трето стрелково отделение: три момчета, командвани от старши редник Лари Кейн. Най-отзад бе картечна група А и взводният командир на двете картечни групи — Пол Садовски, двайсетгодишен младеж, от пет дни сержант.

Дори когато взводът губеше част от състава си, Тайсън поддържаше броя на членовете на картечното си отделение на необходимото ниво, като добавяше нови картечари към двете групи. Общоизвестен факт е, че смъртността сред картечарите по време на бой е по-голяма отколкото сред офицерите и радистите. И Тайсън бе убеден, че е така. При Пху Лай всички до един от първоначалния състав на четвърто отделение бяха или убити, или ранени. Хората не искаха да ги включват в картечните отделения и с основание, но в същото време се чувстваха необяснимо горди, когато това се случваше. Защото само най-добрите, най-умните и най-силните имаха честта да получат тая извънредно трудна и смъртоносна задача. Картечниците трябваше да се насочват и зареждат, а когато картечарят е повален, мястото му се заема от някой друг, така както някога в кавалерията някой винаги е поемал знамето, ако знаменосецът падне в боя.

Управление на личния състав, мислеше си Тайсън. Точно както ги бяха учили в Обърн. Въпреки че тук всичко бе малко по-сложно.

Тайсън проследи и последния човек да излиза от горичката, това бе редник Ернандо Белтран, як мъжага от кубински произход, единственият оцелял от второ отделение. Белтран твърдеше, че сега той е командир на второ и отказваше да бъде прикрепен към което и да е от останалите две стрелкови отделения или пък към картечното отделение. Тайсън се отнесе с разбиране към основанията му и го остави да командва своето отделение-фантом, винаги в тила. Белтран носеше автоматичен „Браунинг“, а през рамо бе преметнал гранатомет М — 79. На колана му висеше и револвер „Колт“, и Тайсън забеляза, че е с абаносова дръжка и украшения от хром, което го наведе на мисълта, че той едва ли е от стандартното бойно снаряжение. Сигурно си го е набавил тайничко от родния Маями. Контрабандно Белтран бе пренесъл във Виетнам и своето мачете, изработено от бляскава хирургическа стомана и с дръжка от слонова кост. Белтран обясни, че е на покойния му баща, който притежавал захарна плантация в Куба, преди Фидел Кастро да дойде на власт. Освен всичко останало Белтран твърдеше, че една нощ му се явила Нуестра сеньора дел Кобре и му наредила да избие сто комунисти, за да отмъсти по този начин за нещастието, сполетяло семейството му. Тайсън се отнесе с известен скептицизъм към тия приказки, но не виждаше причина защо трябва да разубеждава редник Белтран, след като каузата си струваше.

Командната група на взвода на Тайсън, обикновено петима човека, сега се състоеше от него самия, Бранд и Кели. Вторият му радист, Джонсън, бе убит при Пху Лай, а взводният сержант Феърчайлд по това време вече бе в Япония и съзерцаваше хлътналите чаршафи там, където трябваше да се намират краката му. Загубата на Феърчайлд, мислеше си Тайсън, бе голямо нещастие, Феърчайлд бе единственият редовен военнослужещ сред всички тях. Със своите трийсет и осем години той имаше благотворно влияние върху целия взвод и беше нещо като баща на редниците, повечето от които бяха все още невръстни юноши. Тази война, мислеше си Тайсън, бе война на децата. А децата, както ще ви каже всеки учител, ако се оставят без надзор, са способни на изумителни прояви на бруталност.

Тайсън се доближи до края на канала и се вгледа в колоната мъже. Когато минаваха покрай него, Тайсън подаваше ръка на всеки и им казваше по нещо.

— Какви са клюките из джунглата днес, Уокър?

— Скорело, следващия път стой още по-близо до огъня, момчето ми.

— Колко ти останаха, Питърсън? Осемнайсет дни, така ли беше? Не се бутай много напред. След ден-два ще те върна в тила.

Бранд раздаваше хапчета против малария и Тайсън наблюдаваше как всички покорно ги слагаха в устата си. Няколко крачки по-нататък почти половината от тях изплюваха хапчетата. Между маларията и това, на което вече всички гледаха като на сигурна смърт или поне като на раняване в боя, маларията като че ли бе за предпочитане.

Тайсън се вглеждаше в очите на всеки, когато те минаваха покрай него и забеляза, че повечето от тях гледаха с оня особен поглед, който тук наричаха „взиране в отвъдното“.