Обречен на мълчание

Но навярно днес или утре рота „Алфа“ ще бъде изтеглена в тила, което ще рече, че ще има отпускане, почивка, ново оборудване и нови попълнения. Да не говорим и за разврата, ако, разбира се, публичните домове в Куанг Три са оцелели след „очистителната“ програма на врага. Тайсън се обърна към радиста си:

— Е, Кели?

Кели кимна, разбрал командира си, и прошепна:

— Давам им един или два дни, ако всичко е в ред, т.е. няма мини, няма снайперисти, няма капани в земята и няма повече от ония при Пху Лай. Ако и това скапано време се оправи малко, цена няма да има.

Тайсън си запали цигара и издиша дима в сивия, прогизнал от дъжд въздух. Кели, като повечето радисти, бе малко над средното ниво на обикновените войници. Офицерите избираха своите радисти заради умението им да мислят бързо и да говорят бързо по радиостанцията. Радистите наблюдаваха и копираха своите офицери и понякога между тях се появяваше известно търкане по отношение на командването. Всъщност Тайсън смяташе, че Кели притежава добри качества за командир.

Неизбежно Кели се бе превърнал в своего рода приятел на Тайсън, въпреки че в армията се гледаше с лошо око на офицерите, които се сближават със своите подчинени. Това понякога водеше и до сблъсъци, но благодарение на факта, че в рота „Алфа“ бяха останали само двама от общо шестимата командни офицери — Браудър и самият Тайсън, кръгът от потенциални приятели на Тайсън се ограничаваше единствено до Браудър. Тайсън си мислеше, че на върха човек е доста самотен.

— Мисля, че никой от тях не гори от амбицията да стигне до Уей — допълни Кели.

Тайсън се замисли за момент.

— Там има много от морската пехота, които очакват с нетърпение помощта на пехотата.

Кели сви рамене.

— Тая шепа войници няма много да им помогне. — След малко добави: — Освен това пехотинците сами се набутаха в тия лайна, сега сами да се измъкват оттам.

Тайсън хвърли овлажнената си цигара на земята и го погледна, чудейки се какво повече от него знае Кели за душевното състояние на човека.

— Заповедта си е заповед Кели каза рязко:

— Хайде, стига, лейтенант. — Той се колебаеше, но добави малко по-спокойно: — Вече не им вярвам.

— На кого? На ония отгоре ли? Кели смънка:

— Откакто дойдох в тая скапана държава, изобщо не съм им вярвал на тия задници. Имам предвид на ония. — И той посочи взвода, който се изтегляше пред тях.

Тайсън кимна. Преди една седмица, когато Феърчайлд стъпи върху мина, и той самият загуби вяра в тях. Дойде му наум, както без съмнение това бе хрумнало и на неговите подчинени, че лейтенант Тайсън е последната отломка от военната власт в взвода, че ако той изчезне от хоризонта, нещата може по някакъв необясним начин да станат малко по-добри.

Но той се надяваше, че между желанието да се елиминира един офицер и действителното му елиминиране има доста съществена разлика. Повечето от хората му го уважаваха и му имаха доверие. Дори поражението при Пху Лай не можа да разклати неговото положение в взвода — той ги бе въвлякъл в оная касапница, но и той ги измъкна оттам здрави и читави.

Кели, който сякаш четеше мислите му, отбеляза:

— Вие сте единственият в този взвод, който знае как да разчита топографските карти и как да извиква артилерията.

Тайсън не каза нищо.

— Ако не бяхте тук сега, полковникът щеше да ни разреши да се присъединим към ротата. Или пък още по-добре, тъй като Браудър е единственият офицер, останал жив тук, щеше да издаде заповед да си седим там, където си бяхме.

— Щяха да изпратят някой лейтенант от ешелона в тила да заеме моето място.

— Той нямаше да изкара дълго.

Тайсън си помисли „Да, той нямаше да издържи дълго“. Погледна и последния войник, който мина покрай него — Белтран. Колоната от войници, движещи се на интервал от десетина метра, се простираше на дължина от около почти четвърт километър покрай калния, препълнен от дъжда канал. Тайсън се почеса по ръката, където му се бе забила една пиявица, и се загледа в кръвта, която потече по бледата му кожа.

— По дяволите!

Бранд погледна ръката му.

— Главичката й все още си стои, лейтенанте. Ще се инфектира.

Тайсън стисна силно зачервеното място и усети микроскопичната главичка на пиявицата в месото си. Тя се бе наместила в ръката му през нощта и когато той се събуди, вече се бе вгнездила в една сива, пулсираща подутинка с размерите на върха на химикалка. Пиявиците вкарваха в кръвта на човека някакъв антикоагулант и Тайсън знаеше, че са необходими часове наред, докато дупчиците се съсирят.

Според него пиявицата бе единственото нещо, което продължаваше да предизвиква отвращение дори у старите закоравели ветерани, свикнали отдавна с противната флора и фауна на Югоизточна Азия, които един друг си пощеха въшките и нощем вадеха отровни змии от спалните си чували. Пиявицата, смучеща човешка кръв, се бе превърнала в метафора; сякаш това бе самият Виетнам, който изпиваше тяхната кръв.

Бранд намаза ухапаното място с йод.

— По-късно ще ви дам една игла, за да извадите главичката. Не е трябвало да я измъквате. Те трябва просто да се изгарят с цигара. Само така се свиват и напускат тялото ви.