Обречен на мълчание

— Знам. — Но Тайсън бе смачкал проклетата гадинка с юмрук и не съжаляваше за това. — Да вървим.

Тайсън, Бранд и Кели се забързаха след колоната, за да заемат позицията си в средата на строя. Тайсън се обърна към Бранд, който се бе превил под тежестта на санитарната чанта, а дъждът се стичаше по маскировъчната му мрежа, и го попита:

— Някой да е идвал при теб тая сутрин?

Бранд вдигна глава и Тайсън се сепна от цвета на лицето му. И преди бе виждал цвета на болен — на някои кожата бе като тебешир, на други — на петна или жълтеникава, или пък сивкава. Но лицето на Бранд бе тъмносиво, като глина. Тайсън предположи, че е ял някакво нитратно вещество, най-вероятно експлозив от някой снаряд, за да се направи на болен, но бе попрекалил. Копеле.

— Искам да кажа, дали има някой болен, Бранд? Бранд отговори вяло:

— Само Скорело. Вика, че нервите му не издържали.

— Казах ти такива да ги препращаш при мен — отвърна Тайсън.

Бранд сви рамене.

Тайсън продължаваше да гледа техния фелдшер, докато вървяха напред. Бранд, единственият във взвода освен него завършил колеж, бе следвал за фелдшер в Бакнел, преди да дойде тук. След като не успял да влезе в медицинския институт, по-късно отказал да служи във войската поради религиозни причини и веднага го призовали в медицинските части.

— Следващия път, когато решиш да хапнеш малко експлозив, докторче, направи ми, моля те, една услуга: глътни и една запалена кибритена клечка.

— За какво намеквате? — Бранд се обърна на другата страна и продължи да върви.

Тайсън си спомни, че Бранд е тук от около шест месеца. Много от тези като него, които искат да се измъкнат от военната служба по този начин, започваха, като отказваха да носят оръжие, но само след месец вече приемаха пистолет за самозащита. След известно време, в зависимост от дълбочината на тяхната вяра и от това колко пъти са били на косъм от смъртта, вземаха в ръце и автомат М — 16. Някои започваха да правят заявки за ръчни гранати и друго армейско снаряжение. За разлика от тях, Бранд бе дошъл на бойното поле в пълно бойно снаряжение. Тайсън не си правеше никакви изводи от това, но бе започнал да гледа на Бранд по друг начин.

— Никой ли не се оплака от някакво физическо неразположение? — попита го той.

Бранд поклати глава.

Тайсън се замисли върху това. Със сигурност във взвода нямаше човек, който да е физически добре. Не е необходимо да е лекар, за да чуе дрезгавите кашлици и да види резултатите от дизентерията, треската и повръщането. От изгнилите ботуши се стичаше кръв и гной от мазоли, и едва ли имаше някой от момчетата, който да върви нормално. Въпреки всичко никой не се бе опитал да изклинчи отпуск по болест поне от една седмица насам. В това се криеше някакво послание и според Тайсън то бе следното: оцелелите от първи взвод, рота „Алфа“, бяха превъзмогнали болката и това го плашеше.

Тайсън, Бранд и Кели стигнаха до средата на колоната и заеха местата си сред редиците. Кели се обърна към Бранд:

— Един ден, докторче, когато си седиш в лекарския кабинет и слушаш някой дебел началник да се оплаква от хемороидите си, си спомни, че тук си направил нещо добро за другите. Не се измъквай от тоя взвод, докторче, защото иначе няма да си спомниш подобно нещо.

Погледът на Бранд срещна очите на Кели.

— Майната ти.

Тайсън отвори едно целофанено пакетче вафлички със сметанов пълнеж, които сестра му му бе изпратила от щатите и го подаде на Кели, после на Бранд. Сам Тайсън си взе една и я сложи в устата си, оставяйки я да се разтопи бавно като нафора, а устата му започна да се пълни със слюнка в отговор на ароматичната ванилова есенция и сладостта на сметаната и захарта. „Благословена да си, Лори, помисли си той. Благословена да си, задето ми изпрати тези вафлички. Като се върна у дома, ще ти купя десет кашона такива вафлички.“

Те напредваха бавно сред мъртвата, напълно утихнала природа. След един час Тайсън извади топографската карта с пластмасова подвързия от джоба си и я отвори. Разглеждаше картата в движение, като оглеждаше от време на време терена наоколо. Стигна до извода, че са почти на средата между Първа магистрала на северозапад и река Пърфюм на юг. Уей се намираше на около три километра на изток, но го нямаше на тая карта. Всъщност, всеки път, когато дъждът отслабваше и вятърът започваше да духа откъм Южнокитайско море, той долавяше тътена на далечната битка.

Като интелектуалец Тайсън бе изумен от хаоса. Съзнаваше, че е пряк участник в едно историческо събитие. Животът на двайсетте милиона жители на тая страна сякаш вече не съществуваше. Нейната социална мрежа и институции бяха опустошени, а армията и бе почти унищожена. Глад и болести вилнееха из градовете и селата. От това, което сам виждаше, и от това, което чуваше по радиото и четеше в информационните бюлетини, Тайсън установи, че положението е изключително сериозно. И ако рота „Алфа“ бе само един микрокосмос от американските воюващи части, то тогава Зелената машина бе на прага да се разпадне на съставните си части.