Обречен на мълчание

— Вие всички сте скапани виетконгци! Виетконгци! — изрева Фарли.

Това стандартно обвинение предизвика стандартните възклицания на протест и обичайното клатене на глави.

— Не! Не! Не виетконгци! Не виетконгци!

Тайсън осъзна, че ако се обърне на другата страна, Фарли, Симкокс и навярно Кели щяха да изтрепят тия хора без никакви угризения, така, както щяха да окастрят някое злощастно лозе с мачете. И най-невероятното бе, мислеше си той, че Фарли бе от клас по вероучение, а Симкокс винаги даваше дребни подаръчета, като сапунчета и химикалки, на селските учители. Кели пък добре се разбираше със старците и възрастните жени по селата. Но така беше през миналия и по-миналия месец. Така беше, когато слънцето все още грееше, така беше преди членовете на рота „Алфа“ да започнат да пълнят един по един зеленосивкавите чували за убитите.

Тайсън осъзна, че днес войната изцяло бе окупирала съзнанието им, бе се врязала дълбоко в сърцата им и бе поболяла душите им. Да се каже, че войната прави човека по-брутален, бе като да се каже, че гладът прави хората по-гладни.

Изведнъж Тайсън се почувства остарял, изморен и отпуснат. Все пак им е останало някакво уважение към човешкото достойнство, опитваше се да увери сам себе си. Той тихо каза, без никакво изражение на лицето си:

— Накарайте ги да легнат в гробовете и ги застреляйте.

Кели го стрелна с поглед. Очите на Фарли се ококориха. Симкокс наведе автомата си надолу. Никой не говореше. Никой не помръдваше. Мина една цяла минута, след което Тайсън каза рязко:

— О’кей, герои, конфискувайте им лопатите. Могат да погребат своите мъртви и с ръце.

Фарли вдигна военната лопата, а Симкокс взе другата, с дългата дръжка. Кели направи знак на виетнамците да се обличат:

— Chao ond. Сбогом, скапаняци. Отбийте се да ме видите, когато дойдете в Щатите.

Фарли се изхили. Симкокс ритна една буца пръст, която се пльосна върху слабините на момчето.

Четиримата войници слязоха по другата страна на могилата, а Тайсън ги поведе покрай тясно, опасано от храсти оризище. Видя останалите момчета от взвода да се движат по една залята от дъжда пътечка, за да ги пресекат.

Кели вървеше точно зад Тайсън. Той каза доста тихичко, така че другите да не го чуят:

— В оная болница ли ще ходим? Тайсън му отговори, без да се обръща:

— Сигурно.

— Не насилвай нещата, лейтенанте.

— А ти не ми се бъркай, Кели. Всъщност затваряй си мръсната уста.

Повървяха малко в пълно мълчание, после Кели се обади:

— Ей, аз се грижа за задника ти, а ти!

— Грижи се за собствения си задник.

— Та аз си се грижа. Какво ще стане с мен, ако те опаткат? Ще си бъда отново един обикновен войник. — Той се усмихна насила.

Тайсън се наведе надолу и запали овлажнена цигара със запалката си. Огледа я — бе неръждаема и му бе подарък за Коледа от неговия взвод. От едната й страна бе гравиран гербът от пагоните на Първа кавалерия. От другата страна беше изписан един циничен вариант на двайсет и трети псалм: „Да, въпреки че бродя през долината на сянката на смъртта, не ме е страх от злото, защото аз съм най-жестокият шибач в тази долина“.

Той пусна запалката в джоба си и подаде цигарата на Кели.

— Само ще надникнем. Любопитен съм. Ако се окаже напечено, просто ще заобиколим или пък ще повикаме артилерията. А ако всичко изглежда о’кей, може да поостанем малко там. Може да имат душове, нещо топло за кльопачка, тоалетна хартия и бог знае какво още. Пламенни и засукани френски медицински сестрички.

Кели се засмя.

— О’кей. Само ще надникнем. И без друго не горя кой знае от какво желание да стигна до Уей.

— Ти го казваш.

— И утре пак ще го кажа.

Четиримата засякоха останалите петнайсет човека от взвода на едно място, където се пресичаха две оризови ниви.

Муди се обърна към Тайсън:

— Какво, за Бога, стана там горе, лейтенанте?

— Погребение. Местни селяни заравяха някакви северновиетнамци. Взехме им лопатите. Мисията приключи успешно. — Тайсън се обърна към Кели: — По-късно се свържи с Браудър и му съобщи, че сме видели с очите си трима убити северновиетнамци. Хайде, да тръгваме.

Взводът потегли покрай тая страна на оризището, която водеше към Ан Нинх Ха. Както си вървяха, Симкокс се провикна към Тайсън:

— А сега накъде сме тръгнали, лейтенанте?

— Към Уей, синко.

— Майната му на Уей.

— Майната му на Уей — съгласи се Тайсън. — На улица Тихн Там има едно малко кафененце, френски тип, с мацки — чистокръвна порода, Симкокс. Там сервират от оня коняк „Мартел“ с кроасани.

— Вече не сервират. А какво е това…? Как го каза?

— Кроасан. Така му викат на френски на минет под масата. Върви заедно с брендито.

— Да не ме будалкаш?

— Няма будалкане, бе. — След малко той каза на Бранд, Симкокс и няколко други момчета, които бяха наблизо: — Междинна цел: Болница на около два спусъка от западната стена на цитаделата. Предайте назад.