Обречен на мълчание

Взводът напредваше бавно напред в дъжда и калта. Дърветата в далечината ставаха все по-големи, а приглушените тътени на експлозиите се чуваха все по-ясно. Уей, мислеше си Тайсън, Уей му звучеше като месомелачка. Какъв друг вид от живата природа на създадената от Господ земя ще влезе с желание или без желание в една месомелачка? От всичко това тук човек можеше да получи някакъв урок, замисли се той, но Бог да го убие, ако знаеше какъв е този урок.

В канала лежеше раздул се от водата, вмирисан труп на бивол, търбухът му бе пълен с плъхове, а по козината му гъмжаха безброй мухи. Взводът мина покрай него и продължи сред прогизналите, пълни с пиявици оризови поля, стиснали носове и псувайки тая допълнителна гадост.

Тайсън отново се изкачи на дигата с помощта на Кели, който му подаде приклада на автомата си, за да го изтегли нагоре. Хората му спряха и започнаха да се чистят от пиявиците. Тайсън погледна картата и намери малкото квадратче с кръст сред селото Ан Нинх Ха. Нха Тхуонг. Буквално това означаваше „къща на любовта“. И той се надяваше да е така. Те всички се нуждаеха от малко любов.

* * *

Тайсън погледна майор Харпър.

— Извинете, какво казахте?

— Да обобщим: казахте, че сте потеглили по изгрев слънце. Получили сте заповеди по радиостанцията от капитан Браудър да продължите към село Ан Нинх Ха, някакво предградие на Уей, за което са ви съобщили, че е овладяно от врага. Ан Нинх Ха се е намирало по трасето, по което врагът е снабдявал Уей със снаряжение и нови попълнения. Някакъв хеликоптер е забелязал голяма бетонна сграда в селото. Над сградата се е развявало вражеско знаме. Вашата задача е била да прецените обстановката в Ан Нинх Ха и да установите дали бетонната сграда наистина е била в ръцете на врага и ако е така, да я превземете и да свалите знамето. Така ли е?

— Точно така — кимна Тайсън. Тя се замисли за момент.

— Разбира се, няма начин това да бъде потвърдено. Тайсън сви рамене. Тя продължи:

— В книгата на Пикард се казва, че сте научили за оная болница от случайни местни селяни, които погребвали някакви убити; че вие сам сте решил да отидете в селото и в бетонната сграда, за която сте знаели, че е болница.

— Това не е вярно — излъга той. — Беше ми наредено да отида там и да нападна врага. Разузнаването ни съобщи, че… сградата — тогава не знаех, че това е болница — че сградата е под вражески контрол. Никой не спомена нищо за никаква болница.

Тя кимна.

— Значи, вие психически сте били подготвени за среща с врага, така ли?

Тайсън помисли и отговори:

— Да, може и така да се каже.

— Вие сте стигнали до онова село… — Тя надникна в записките си. — Ан Нинх Ха… правилно ли го казах?

— Достатъчно добре за случая.

— Срещнахте ли някаква съпротива по пътя? Тайсън отговори доста предпазливо:

— Не… но навсякъде имаше следи от тях.

— От кои тях?

— От минзухарите, виетконгците. Жълтите. Как искате да ги наричаме?

— Какви следи?

— Ами, както обикновено: опънати жици, дупки за паяци — това са ями за размерите на жълтите, току-що изгасени огньове, следи от копита — както наричахме пресните следи от сандалите на виетконгците, те правеха сандалите си от стари автомобилни гуми. Имаше също и следи от ботушите на северновиетнамски войници, всъщност те носеха черни кецове. Навсякъде наоколо имаше множество вражески войски, които се движеха в същата посока, в която отивахме и ние. Към Уей. — Тайсън си запали цигара. — Видяхме и незаровени убити — Виетконгци и северновиетнамци. Мисля, че Пикард пише за това. По всичко личеше, че не се намираме на приятелска територия.

— Очевидно е било така. А знаехте ли, че врагът е пред вас?

— Да. Подозирахме, че ни заобикалят и откъм тила. Мисля, че всички се чувствахме като изгубени овце и доста ни бе хванало шубето от ония дръпнати жълти очички, които ни дебнат от тъмната гора.

Тя отпусна брадичка на дланта си, погледна го и се усмихна.

— Наистина ли? Видях една снимка, на която сте вие със своя взвод. Да използвам думите на херцог Елингтън — не знам какъв ефект са предизвиквали тия момчета върху врага, но, Бога ми, те ми се видяха доста страшни.

Тайсън прикри една усмивчица.

— Е, те наистина изглеждаха жестоки, но бяха същински котенца.

— Както и да е. Вие се доближихте до онова село, така ли?