Обречен на мълчание

— Да. Като повечето села и това бе заобиколено от много дървета и ние предпазливо се доближихме през канала към края на дърветата, опасали селото. Според картата, която имах, селото бе разположено в завоя на една рекичка, приток на река Пърфюм. Западната стена на цитаделата при Уей се намираше на около два километра по-нататък, нямаше я на картата. Тогава исках да се обадя и да получа потвърждение на моите догадки от въздуха, но времето бе ужасно лошо и ако изобщо бяха излезли някакви хеликоптери в небето, те очевидно летяха другаде. Така че постъпихме, както се постъпваше в подобни случаи от самото начало на войната — заповядахме на жителите на селото да излязат и да се съберат на открито, така че да можем да ги виждаме. Но никой не се появи. Разузнаването ни бе съобщило, че селото е опразнено още през първите дни на офанзивата. Така че открихме пробен огън…

— Стреляли сте в селото?

— Да. Това бе стандартната процедура след първото предупреждение. Но не получихме ответен огън, така че тръгнахме предпазливо към края на дърветата между два успоредни канала. Това винаги е най-опасната част от процедурата, защото когато се доближиш, да речем на десет-двайсет метра, ако те са там, просто те правят на решето.

— Никой ли не започна да стреля по вас?

— Никой. Но те имаха и още един номер — примамват те вътре в селото, после ти отрязват изхода. Точно това ни се случи при Пху Лай през първия ден от Тет.

— Значи всички бяхте… нервни и нащрек?

— Предпазливи — да, но не и нервни — отговори Тайсън.

— Моля, продължавайте.

— Селото бе доста живописно. Беше, както казахте вие самата, един вид предградие на Уей и в него се чувстваше някакво западно влияние. Имаше няколко вили във френски стил, павирани алеи, добре подредени градини и няколко магазина около пазарния площад. Беше много по-различно от същинските провинциални села, всички от които се състояха само от бамбук и крави. Както и да е, навсякъде по стените бяха надраскани виетконгски и северновиетнамски лозунги…

— На виетнамски ли?

— Повечето, да.

— Вие разбирахте ли ги?

— Не…

— Тогава как разбрахте, че са виетконгски и северновиетнамски лозунги, а не правителствени?

— Ами, бяха изписани с червена боя. Врагът използваше червена боя. Нали знаете — комунистите са „червените“. Разбирате ли?

— Казахте, че повечето от лозунгите били на виетнамски?

— Да, имаше и няколко на английски. Обичайните призиви: „Изхвърлете империалистическите гадове на американския авантюризъм“ или нещо подобно. А пък и по дърветата бяха окачени от ония червени копринени плакати с разни призиви по тях. Стана ми ясно, че за известно време мястото е било в ръцете на врага.

Керън Харпър кимна, после попита:

— А имаше ли някакви плакати на английски, директно засягащи американските войници?

— Да, със сигурност си спомням един от тях: „Войнико, кой спи с жена ти сега?“ — Тайсън се усмихна. — Мисля, че жълтурчетата си бяха наели специален медиен консултант.

Керън Харпър отново кимна:

— А имаше ли някакви заплашителни плакати?

— Естествено. На един от тях пишеше нещо като „Бойци, днес ще дойде Смъртта.“

— А това отрази ли се по някакъв начин на вашите хора?

Тайсън помисли малко и каза:

— Разбира се, плакатите, лозунгите и позивите, които намерихме, малко ни вбесиха. Защо питате?

— Просто се чудех. И така, като изключим лозунгите и посланията за психологическа война, в селото нямаше никой, така ли? Никакви цивилни хора? Никакви вражески войски?

— Поне не се виждаха. Нямаше и никакви следи от присъствие на представители на правителството. Що се отнася до врага, той обикновено не се виждаше. Ние видяхме малката бетонна църква и тръгнахме към нея. Именно там открихме още един площад. Беше настлан с каменни плочи, а наоколо му имаше измазани сгради с червени керемиди по покривите. В другия край на площада, на около петдесет метра разстояние, се виждаше голяма бетонна сграда. Беше на два етажа и отпред се издаваха две крила, които образуваха нещо като двор. От другите две страни имаше няколко по-ниски сгради в същия стил и боядисани в същия кремав цвят като основната постройка. Реших, че това са някакви правителствени сгради. Над вратите на главната сграда се издигаше виетконгско знаме, или пък може да е било на северновиетнамците. Трудно ми бе да ги различавам, а разликата нямаше никакво значение. Та, плакатите и лозунгите са едно нещо, а вражеското бойно знаме е съвсем друго. Както и ние, те също не изоставяха своето знаме, след като се оттеглят от някое място. Вражеското знаме означаваше наличие на вражески елементи.

— А сред двора, на пилон, не се ли издигаше знамето на Червения кръст, както пише в книгата?

— Нямаше такова знаме. Нямаше никакво знаме на Червения кръст, а само знаме с червена звезда.

Керън Харпър бръкна в куфарчето си и извади оттам книгата на Пикард. Тайсън я погледна, но не каза нищо.

— Прочетох цялата книга обясни Керън. — Да бъда по-точна, привърших я току-що в самолета.

— Браво.

Тя отвори книгата на една отбелязана страница и без някакво предварително пояснение, зачете:

* * *