Обречен на мълчание

Тайсън си пое дълбоко дъх и се наведе над масичката. Разгледа набързо малкото село. В северния край, близо до завоя на реката, имаше някаква пагода, чийто символ-квадратче с една линия, стърчаща от единия му край — лесно можеше да се обърка със символа на църква. Малко по-встрани, може би на около стотина метра, се виждаше знакът на училище: черно квадратче с вимпелно знаме.

— Ето тук. Мислех, че сме ей тук — отвърна той. Майор Харпър кимна, сякаш прие отговора му.

— Значи сте си помислили, че католическата църква, покрай която сте минали, е пагода, а болницата на другия край на площада е училище? Казахте, че сте си помислили, че е административна сграда.

— Ами… имах предвид — обществена сграда…

— Разбирам. — Тя го погледна, а изражението й сякаш искаше да покаже, че е сконфузена. — Но разположението на тези две сгради една спрямо друга е съвсем различно. Освен това… тук имате открит площад. А тук, между пагодата и училището — има малки черни кутийки, които, предполагам, са къщи, а и разстоянието е доста по-голямо.

— Вижте, майоре, не ми е нужен курс за обучение по разчитане на топографски карти. Знаете ли, много е лесно да си седите тук, в топлата стая, пред тая хубава нова карта и да търсите грешките на другите. А моята карта беше прегъвана и мачкана толкова пъти, че найлоновата й обвивка се бе начупила и в хартията се бе просмукала вода. Ан Нинх Ха почти не се виждаше на моята карта. — Гласът на Тайсън звучеше ядосано. — Дайте да забравим за тия карти, става ли?

Майор Харпър нагъна картата. Все още на колене, тя му я подаде.

— Вече трудно се намират. Предполагам, че не си пазите своята. Подарявам ви я.

Тайсън взе картата.

— Благодаря ви за този спомен. Тя се изправи.

— Разгледайте я внимателно, когато ви остане време. Може да си спомните още някои неща.

Тайсън не отговори. Тя се върна на мястото си от другата страна на масичката. Все още права, попита:

— И така. Докъде бяхме стигнали?

— Атакувахме сградата. Искате ли да ви разказвам за всеки един изстрел поотделно? Или ще изчакате, докато направят филм за това?

— Всъщност искам да се върнем отново там, където сте се прикрили около църквата. Наблюдавате сградата на около петдесет метра отвъд площада. На нея се вее вражеско знаме и вие сте се съсредоточили в него. А не видяхте ли да пише нещо на сградата, на английски или на френски? Знаете ли френски?

— Както сте научили от досието ми, ползвам го в работата си. Нямаше никакви надписи, нито някакви знаци.

Тя му подаде лист хартия.

— Какво означава това?

Тайсън погледна думите, написани на виетнамски. Nha Thuong. Той хвърли листчето на масичката.

— Казах ви, че не знаех езика писмено. Можех да ползвам говоримо няколко думи и фрази, повечето от които колкото да си намеря някое гадже за малко развлечения. — Той се усмихна.

Майор Харпър също се усмихна в отговор на думите му и седна. Тя каза:

— Е, това, разбира се, означава „болница“.

— Така ли?

Тя посочи картата на масичката и отбеляза:

— Картите са били на три езика все пак. — Тя поклати глава сама на себе си, сякаш едва сега откриваше някаква истина, после продължи: — В легендата на картата са включени и такива думи като „Nha Thuong, hopital, болница“. Вглеждали сте се в тая легенда всеки божи ден, когато сте се консултирали с нея. Така че, навярно със сигурност знаете какво значат думите „Nha Thuong“, когато ги видите изписани. Въпросът ми е: Бяха ли изписани те на оная сграда?

Тайсън не отговори. Тя се замисли за малко, поглаждайки брадичката си с пръсти. Най-сетне каза:

— Въпросът дали сте знаели или не, че оная сграда е била болница, наистина има връзка с основната тема на нашия разговор, но тя не е съществена. Да приемем, че не сте знаели, че това е било болница.

— Добре.

— Вие сте се разгърнали в прикритие около църквата, стреляли сте по една сграда с вражеско знаме над нея, получили сте ответен огън и сте започнали атака. Не знам дали ще ми повярвате, но аз много обичам разказите за войната. Гледала съм „Разходка под слънцето“ около десетина пъти. Моля ви, продължавайте.

Тайсън се облегна назад във фотьойла си. Искаше му се да запали цигара, но реши, че сега не му е мястото да прави това, което би се възприело като израз на нервност. — Започнахме със съсредоточен огън. Нали знаете — целехме се във всички прозорци и врати, за да накараме врага да легне долу. После започнахме щурма.

— Извинете ме за момент. В книгата пише, че някой е развял бял чаршаф от един прозорец, което ще рече, че намиращите се вътре или са искали да се предадат, или да покажат, че вътре няма вражески войски. Очевидно Пикард е научил това от двамата свидетели.

— Защо, по дяволите. Врагът ще развява бяло знаме? Пътят им за бягство беше свободен. И защо, по дяволите, ще предприемаме атака, ако аз или който и да е друг от моя взвод сме видели бяло знаме?