Обречен на мълчание

— Сигурна съм, че тия неща ще се изяснят, ако се наложи. И разбирам напълно какво имате предвид под фалшиви спомени в резултат на това, че сте чели книгата. Както и да е, господин Тайсън, малко ми е трудно да повярвам на всичко, което чувам. Имам предвид, че сте били само деветнайсет човека и то много изморени, а сте атакували сграда, която е била в ръцете на значителен брой войници от редовната северновиетнамска армия. И защо не обградихте сградата, така че врагът да не може да избяга? Както разбрах, то е било част от стандартната процедура в подобни случаи. И какво, ако мога да попитам, ви накара да предприемете такива геройски действия? След като не сте могли да извикате помощ по въздуха, защо просто не заобиколихте сградата и да продължите нататък, без да я атакувате? Просто да не й обръщате внимание. Цинично ли ви звуча или пък американските войски понякога наистина избягваха сраженията? — Тя се наведе напред. — Не очаквам отговор на нито един от тези въпроси, защото те предполагат, че вие лъжете, що се отнася до цялата история около атакуването на оная сграда.

Тайсън я погледна. Керън Харпър продължи:

— В повечето следствия за убийство се търси мотивът. В случаите с масовите унищожения по време на война следователите в повечето случаи пренебрегват мотива, защото в ръцете на защитата той често се превръща в повод за обжалване и намаляване на вината. С други думи, защитата твърди, че мотивът си е струвал. Така например преди малко споменахте Пху Лай и аз се замислих дали пък вашите хора не са търсели отмъщение… — Тя се вгледа в него. — Това е обяснимо. Тайсън не отговори веднага.

— Ще ви излъжа, ако кажа, че никой от нас не е търсел някакво отмъщение. Жестокостта поражда жестокост, както вероятно знаете. Но жертвите по време на бой не пораждат — не би трябвало да пораждат — убийство. Търсехме отмъщение на бойното поле и го намерихме в болница „Милосърдие“. Всъщност в това се крие и моят мотив за атакуването на сградата и причината, поради която моите подчинени ме последваха. Искахме да си го върнем заради Пху Лай. Но трябваше да бъде око за око, зъб за зъб. Избиването на цивилни граждани нямаше да изравни резултата. Ала изтръгването на оная бетонна сграда от ръцете на врага щеше да направи това. Всъщност резултатът се изравни.

Тя кимна.

— Вие сте много умен мъж.

— Сигурно се изчервих, а?

— И все пак вашият разказ не е… не е… хубава военна история. Всъщност той звучи доста неправдоподобно.

Тайсън дръпна от цигарата си. Чак сега, поглеждайки на случилото се ретроспективно, той осъзна колко невероятно звучи тая история от военно-тактическа и логическа гледна точка. Стана му ясно, че след като един офицер-следовател, при това жена, с бегли познания в областта на тактическите действия в пехотата, като изключим силния афинитет към военните филми и приятелството c един пехотен полковник, може да намери пробиви в неговата история, то тя изобщо не би издържала на по-обстойно разследване. И все пак, когато за пръв път бе съчинена, тя му звучеше доста правдоподобно. Просто бе една стандартна история, скалъпена, за да се прикрият някои гафове във Виетнам. Всеки път, когато по грешка или по още по-невинни причини бяха убивани цивилни граждани, се съчиняваше някаква история за военна схватка, от която косите ти се изправят. Никой не те разпитваше. Никой не казваше нищо по повод липсата на жертви от твоя страна. И един добър офицер винаги носеше със себе си няколко вражески пушки, които при случай да разхвърля сред телата на убитите старци, жени и деца. Такава беше онази война.

Тайсън размишляваше: „Историята тогава звучеше правдоподобно, защото ние си я разказвахме един на друг много пъти сред един вакуум, без никаква критика отвън и защото самите ние искахме да повярваме в нея… Да върви по дяволите тая жена“, мислеше си той. „Болницата не беше ли отбелязана на картата? Защо не повикахте артилерията? Защо сте имали толкова малко жертви по време на атаката?“ Тя прекъсна потока на мислите му:

— И така, както и да е. Болницата вече гори. Вие сте убили доста от вражеските войници. Останалите, предполагам, са избягали. Как?

— Скочиха през прозорците на втория етаж. Тя кимна, после попита:

— Видяхте ли някакви болни, лекари, медицински сестри?

Той отговори без никакво колебание:

— Да, видяхме болни, лекари и медицински сестри. — „Не се отвличай от тая проклета версия. Не се отклонявай. Това е единствената версия, която имаме под ръка. Единствената версия, която всички знаем. Може да звучи невероятно, но в никакъв случай не е невъзможна. Изключи сянката на съмнението“. На глас каза: — Повечето от тях бяха мъртви. Не зная дали са били убити по време на атаката или са били екзекутирани от врага.