Обречен на мълчание

— Скоро ще се уволня.

— Наистина ли? Не сте ли офицер от редовната армия?

— Не. Стоя в армията, за да си изплатя образованието.

— Разбирам… Имате ли нещо против да ви попитам дали сте омъжена или не?

— Това няма нищо общо с нашата работа…, но не, не съм. Защо?

— Чисто любопитство. — Стана му ясно, че тя нямаше да си тръгне, докато не я поканят, а той искаше да приключи разговора, преди да е казал нещо, за което после да съжалява. Изправи се. — След половин час имам среща за игра на тенис.

Тя също стана.

— Да, извинете. — Прибра нещата си и го последва към антрето. — Аз пък отивам в Манхатън. Разбрах, че има влак дотам.

— Да. — Той погледна часовника си. — Следващият е след около двайсет минути. Гарата е наблизо, можете да стигнете пеш.

— Преди това бих искала да се поосвежа малко.

— О, разбира се. Банята е на втория етаж, вляво. Тя се изкачи по дългото, стръмно стълбище. Той я проследи с поглед и си помисли: Програма за изплащане разходите по образованието. Това е като да признаеш, че си безкрайно беден. Опита се да отгатне от какво семейство произхожда тя. Акцентът й е определено от Средния Запад. Говореше добре и имаше хубави маниери. Беше станала майор през четирите години на своята активна военна служба, което ще рече, че е схватлива. Чудеше се какви бяха доводите на военната прокуратура да я изпрати в дома му. Каква бе тази логика на Макиавели зад всичко това? Той сви рамене. Естествено военната логика, което ще рече — липсата на каквато и да е логика. И все пак, в цялата тая лудост трябваше да има някакъв метод. В неговия случай, реши той, със сигурност имаше някакъв метод…

Тя слезе по стълбите и тръгна към входната врата.

— Имам достатъчно работа за няколко дни напред, но ми се ще да се видим още веднъж. Имате ли нещо против?

Тайсън се замисли:

— Трябва да помисля по този въпрос.

— Ами, нека да си уговорим една контролна среща за след една седмица, ако решите, че нямате нищо против. Защо не дойдете във Вашингтон?

Той знаеше, че не могат да му заповядат да говори по тоя случай. Но можеха да му заповядат да отиде във Вашингтон, във форт Бенинг, Джорджия, Аляска или до което и да е друго място, което те решат. Можеше да се възползва от правото си да мълчи от единия край на континента до другия. Но би предпочел да сътрудничи в Ню Йорк или Вашингтон, отколкото да мълчи в Аляска.

— Навярно ще мога да дойда до Вашингтон — кимна той.

— Чудесно. Ще ви се обадя да ви кажа подробностите относно срещата ни. — Тя му подаде визитната си картичка. — Позвънете ми, ако междувременно си спомните още нещо или ако имате нужда от помощ, или пък ако просто искате да си поговорим.

— Така казвах и аз на заподозрените. Много е банално, майоре.

— Знам. Но доста хора наистина ми се обаждат. Той извади куртката й от гардероба и й помогна да се облече, после отвори вратата. Навън бе започнало да вали лек дъждец. Той взе един чадър от поставката в антрето и двамата тръгнаха заедно надолу по улицата.

— Благодаря за вашето сътрудничество. Чувствам, че започвам да разбирам някои неща около случая — рече тя.

— Тогава вие сте много по-досетлива от мен. — Той помисли и продължи: — Ако в действителност срещу мен се издигнат някакви обвинения… какви са условията сега в армията за… задържането ми?

— Естествено е да се вълнувате от това… Почти съм сигурна… между нас казано… че като офицер и имайки предвид всички особени обстоятелства около този случай, вие ще имате почти пълна свобода… Сигурна съм, че ще можете да живеете извън назначението си, в рамките на вашите задължения, ако изобщо имате някакви задължения. Може само да ви наложат едно единствено ограничение.

— Да не напускам страната.

— Точно така.

— А засега забранено ли ми е да напускам страната?

— Поне аз не знам за такова ограничение. Вие сте в служебен отпуск до момента, в който се явите във Форт Хамилтън. Имате ли някакви планове да излизате зад граница?

— Не. — След кратка пауза той добави: — И това можете да им го кажете.

— На кого?

— На всеки, който се чуди дали смятам да напускам страната, или се е загрижил, или пък се надява да го направя. Предполагам, сте чули за подобни надежди.

Тя кимна.

— Тая история върна толкова лоши спомени от онова време. Вижте, ако сте невинен, съвсем искрено се надявам, че Министерството на отбраната, цялата нация и всички останали, включително и средствата за масова информация, ще ви реабилитират напълно. Това е страна, която знае как да се извинява.

— А кой ще се извини на жена ми? Тя го погледна право в очите.

— Никой. Тази обида е нанесена и никой не може да оправи нещата. Нашата страна, освен всичко друго, се е побъркала на тема… на тема…

— Секс. — Той се усмихна. — Сега, като си помисля, вие сте прекалено честна, за да бъдете цивилен адвокат. — Той замълча и сетне добави: — Е… много мило от ваша страна, че си направихте труда да дойдете чак дотук. Знам, че всичко можеше да стане и по друг начин. Смятам, че тази неофициална среща бе най-доброто нещо.

— И аз мисля така.

Той се загледа в ситния дъждец наоколо.