— Бих ви предложил чадъра, но доколкото си спомням, военните нямат право да носят чадър.
— Глупав обичай… правило. Още по-глупаво е да се намокриш. Ще приема чадъра ви, ако, разбира се, не ви трябва за срещата по тенис.
Размениха си усмивки, докато той й подаваше чадъра.
— Ще ви го върна следващата седмица — добави тя. Тайсън погледна часовника си.
— Трябва да побързате. В края на улицата завийте надясно и след пет пресечки ще стигнете до гарата. Няма да ви козирувам за довиждане. Съседите навярно ни гледат.
Тя подаде ръка и той я стисна.
— Довиждане — тя се обърна и тръгна надолу по улицата.
Той застана под едно дърво и се загледа след нея.
Вниманието му отново бе привлечено от дъжда. Валеше ситно и тихо, а такъв дъжд винаги му напомняше за Виетнам: топъл дъжд, от който се издига пара, ниско над земята се носят облаци мъгла, а капките шумолят монотонно и тихо в листата на дърветата. Миризмата на мухъл, идваща от мократа пръст, го върна към джунглата.
„Виетнам, помисли си неочаквано той, е тук, в собствения ми квартал.“ Усети миризмата му сред влажната, гниеща растителност, чу го в капещия дъжд и го видя в мъглата наоколо. После тръгна бавно към къщата си под дъжда.
ГЛАВА ОСЕМНАЙСЕТА
Бенджамин Тайсън се разхождаше спокойно из Парка на Конституцията. Бе започнало да се смрачава, въздухът бе влажен и не духаше никакъв вятър, а той усещаше как потта се стича под бялата му риза надолу и лепне по поплиновите му панталони.
Наоколо имаше доста хора: някои пускаха хвърчила, други лежаха върху одеяла по земята, трети просто се разхождаха или слушаха музика. От лявата страна на Тайсън бе дорийският Партенон на мемориала на Линкълн, а от дясната — дългият шадраван, спускащ се право на изток към масивния обелиск на паметника на Джордж Вашингтон. Залязващото слънце хвърляше мека светлина над парка, над шадравана и над сградите наоколо. В северния край на парка, отвъд Булеварда на Конституцията, се виждаше една редица внушителни, грандиозни сгради, които Тайсън бе виждал на снимки, но не можеше да се сети какви са. Не познаваше много добре Вашингтон, но дори някой странник, идващ в града случайно, ще усети, че това е една величествена столица, място, в което е съсредоточена властта, един нов Рим.
Мястото не бе нищо повече от една черна резка в земята, абсолютен контраст на величествения бял мрамор и варовик, характерни за този монументален град. То се врязваше в един плавно издигащ се тревист хълм и историците се оплакваха, че е анти-героично и почти невидимо. И въпреки това се забелязваше много лесно, така както и двата паметника на президентите, които се издигаха в двата му края, защото то се намираше там, където се тълпяха всички хора.
Тайсън вървеше бавно и колкото повече се доближаваше, толкова повече паркът утихваше, сякаш бе защитена зона — място, където всеки знае, че не се пускат хвърчила, нито пък се слуша музика.
Атмосферата около черния мемориал наподобяваше тази около дом за покойници — тиха и мрачна. Паметникът бе една огромна надгробна плоча с изваяни върху нея букви.
Въпреки че и преди бе идвал във Вашингтон по работа, никога не бе посещавал това място. И все пак му се струваше, че го познава, след като толкова години го бе виждал в медиите. И въпреки това, докато се приближаваше, той установи, че нито една снимка не е в състояние да улови същността на този внушителен по размерите си каменен блок, нито един документален филм не може да предаде внушението на неговото тихо присъствие. За разлика от други свети места в памет на мъртвите, това тук бе паметник, до който хората могат да се докоснат и чието присъствие може да се усети съвсем осезателно. Хората прокарваха пръсти по издълбаните имена, четяха ги, сочеха ги, записваха ги върху всякакви листчета, които им се намираха под ръка.
Тайсън се спря на около три метра от черната гранитна стена. На стръмната полянка отвъд и около стената стояха на пост шестима човека. Изглеждаха така, сякаш бяха неизменна част от гледката: войници, замръзнали във времето при върховете на черните ръбове, застанали рисковано близко до пропастта. Стори му се, че са млади момчета, но то бе поради факта, че той винаги свързваше почетния караул с млади момчета. Когато се вгледа по-внимателно във фигурите, видя, че това бяха мъже почти на средна възраст, т.е. почти колкото него.