Обречен на мълчание

Движеше се бавно покрай стената, когато изведнъж забеляза, че слънцето почти бе залязло. Върна се отново при плочите, върху които бяха имената на загиналите през 1968 година. Видя имената на Фредерик Бронтмън и Ъруин Селиг, които все още не бяха убити, когато си тръгваше от Виетнам, и сега за пръв път научаваше, че са загинали. Намери и имената на Питър Сантос и Джон Манели, които бяха убити при Уей в същия ден, в който загина Браудър. Откри и името на Артър Питърсън, когото раниха в гърдите и умря в болница „Милосърдие“. Тук бе и името на Майкъл Де Тонг, единственият от рота „Алфа“, за когото бе съобщено, че е изчезнал по време на акция. След името на Де Тонг имаше едно кръстче, което показваше, че той все още се води безследно изчезнал, но Тайсън бе абсолютно убеден, че не е. Де Тонг бе изчезнал по собствено желание. Де Тонг — потомък на френскоговорящи имигранти — бе от Луизиана, говореше доста добър френски и без съмнение бе взел решение да сложи край на кратката си военна кариера, преди тя да му тегли чертата. Тайсън често си бе представял Де Тонг в прегръдките на някоя състрадателна французойка. Блазе му. Тайсън се надяваше той да е оцелял след погрома на Виетнам и по някакъв начин да е успял да се завърне в Щатите.

Тайсън извади носната си кърпичка и изтри потта от челото си. Обърна се с гръб към каменната стена и се загледа в парка. Сред дърветата се забелязваха дълги виолетови сенки. На около стотина метра встрани се бе изправил някакъв мъж в пълна маскировъчна униформа и с маскировъчна шапка. В първия момент Тайсън си помисли, че това е същински призрак, че никой друг освен него не вижда този човек. В този момент мъжът вдигна една сигнална тръба към устните си и последните лъчи на слънцето проблеснаха върху лъскавия метал. Неочаквано въздухът се разцепи от тъжните, печални звуци на сигнала за вечерна проверка.

Тълпата, вече по-малка отпреди, се обърна, вгледа се в него и се заслуша. Последната нота отекна в горещия влажен въздух. Мъжът зае отново положение „Мирно“, обърна се плавно и си тръгна.

Хората около мемориала също си тръгнаха. Тайсън се отдалечи от стената, спря се за момент и отново се върна. Прокара ръка по гладкия черен гранит, усещайки топлината, която той бе събрал през деня, издълбаните в камъка имена, ръбовете между отделните плочи. Ръката му се плъзна нагоре на почти два и половина метра височина и пръстите му се спряха върху името на Лорънс Ф. Кейн — убит по време на акция в болница „Милосърдие“. Тайсън лично бе написал съболезнователното писмо до майката на Кейн: „Скъпа госпожо Кейн, навярно за вас ще бъде голямо облекчение да научите, че синът ви Аари загина, изпълнявайки дълга си към родината“. Което, в действителност, бе абсолютно вярно. Хората наистина намираха някаква утеха в това. По-добре е, отколкото да загубиш сина си в гангстерска война. „Познавах добре Аари и мога да ви уверя, че той бе един от най-добрите войници и един от най-прекрасните човешки същества, с които някога съм имал честта да служа“. Е… В края на краищата, за умрелите се говорят само хубави неща. Той наистина не бе лош. „Аари бе ценен и уважаван член на моя взвод и сега той ще липсва на всички, които го познаваха“. Всички картечари са ценни и липсата на всеки един от тях се чувства. Не поради лични причини, а от чисто практическа гледна точка. „Бях с него в момента на неговата смърт и искам да ви успокоя, че той умря бързо и безболезнено“.

Последното изречение, помисли си Тайсън, бе единствената истина в писмото. Той наистина беше с него и можеше да потвърди, че Лари Кейн умря бързо и без болки, защото Тайсън го застреля право в сърцето.

„Искрено ваш: Бенджамин Тайсън, Ст. лейтенант, Армията на Съединените щати, Пехотни войски.“

ГЛАВА ДЕВЕТНАЙСЕТА

Бенджамин Тайсън седеше във фоайето градина на елегантния хотел „Четирите сезона“, разположен в единия край на Джорджтаун. Тук бе отседнал и когато пътуваше за Перегрин-Осака. Точно затова реши, че трябва да отседне отново тук сега, когато пътуваше заради Министерство на отбраната. Чудеше се обаче дали министерството ще му плати командировъчните. Но Бен Тайсън наистина бе заслужил това, мислеше си той; заради всяка една от триста двайсет и двете безсънни нощи, прекарани в джунглите и блатата, сред страх и неудобства. Дължаха му го.

Не се бе преоблякъл, все още си беше с изпотената риза и панталоните, с които ходи при монумента. От климатичната инсталация кожата му лепнеше и той се сети за онези дни, когато се връщаше от бойното поле и влизаше направо в леденостудения офицерски клуб, където сервитьорките — виетнамки, чиито носове и пръсти на краката бяха посинели от студ, кихаха и кашляха, а американците се наливаха със студена бира и се движеха наоколо весело, сякаш току-що са ги освежили с кофа леденостудена вода върху главата.

Той се отпусна още по-ниско в креслото си, вдигна крака на масичката и изу обувките си. Загледа се в пръстите на краката си, после допи скоча от чашата.