Обречен на мълчание

Доближи до стената и застана на павираната алея пред нея. Наоколо се виждаха други мъже, които бяха облекли едни или други части от военни униформи. Един инвалид седеше в инвалидна количка, двама мъже се движеха с бастуни. Имаше и такива, които бяха облечени хубаво и по нищо не личеше да са ранявани някога, но необяснимо защо техният вид по някакъв начин издаваше, че те също са ветерани. В тези лица Тайсън видя нещо, което не бе виждал вече почти цели двайсет години — онзи вторачен поглед, сякаш си се загледал в отвъдното. Чувстваше се така, сякаш се намира сред духове и можеше да се закълне, че миришат на джунглата и бяха опръскани с азиатска кал. Неочаквано го обзе неописуем страх, че може да срещне някое познато лице. Прииска му се да се обърне и моментално да си тръгне, преди черните протегнати ръце на стената да са го сграбчили в прегръдката си. Той си пое дълбоко дъх, обърна се и се оказа лице в лице с бронзовите статуи на тримата войници в униформи за действия в джунглата. И тримата сякаш бяха в някакво състояние на транс. Въпреки че това не бе впереният в отвъдното поглед, а някакъв странен безжизнен поглед, сякаш скулпторът съзнателно се бе опитал да извае три призрака.

Той отново се обърна към стената и се зачете в имената, изписани върху висок каменен блок близо до върха: Джеймс Б. Алигзандър, Робърт Д. Бец, Джак У. Клайн, Дейвид Дж. У. Уайлдър, Лорънс У. Гордън. Нямаше чинове, забеляза той, не бяха означени и военните части, нито пък нещо, което да покаже дали са били от сухопътните войски, от морската пехота, от флотата, от въздушните сили или от бреговата охрана. Нямаше ги имената на родните им градове, не пишеше на колко години са били, нямаше никаква информация от този род. Само имена, подредени хронологично по реда на годината, в която са били убити, започвайки от 1959 — а до последната 1975 — а. А така и трябваше да бъде, помисли си той, само имена. Майките, бащите, съпругите, децата, братята и сестрите знаеха всичко, което трябваше да се знае за тези имена.

Между каменните блокове и в основата на паметника Тайсън видя закрепени цветя, а до стената бяха изправени снимки. Тук-там имаше и по-внушителни купчинки цветя. От дясната му страна, върху черния бордюр, опасващ основата на стената, имаше бейзболна ръкавица.

— Да ви помогна ли да намерите някое име?

Тайсън се обърна наляво. До него стоеше някакво момиче на около шестнайсет години, облечено с дънки и тениска. Имаше красиви очи и загорял тен, но иначе бе съвсем обикновено. В ръцете си държеше тефтерче и молив.

— Извинете, какво казахте? — попита я той.

— Мога да ви помогна да откриете името, което търсите.

— А… добре… Браудър. Рой Браудър.

Момичето отговори:

— Това е доста популярно име. Знаете ли второто име? Евентуално датата на смъртта?

— Датата е 21 февруари 1968 година.

— Ясно. Ей сега ще се върна. — Тя се забърза към източния край на стената и Тайсън я видя да се приближава до жена със зелена униформа на Службата по национални паркове. Жената държеше дебел справочник с имената на убитите и правеше справки за онези, които желаеха. Стана му ясно, че момичето бе нещо като свръзка на свободна практика, осъществяваща връзката между претоварената с работа държавна служителка и посетителите.

Той отново се обърна към лъскавата стена и се взря отвъд белите издълбани букви в тъмния огледален камък. Гранитът имаше способността да отразява, помисли си той, в смисъл, че отразяваше образите на живите, а живите мислеха за мъртвите. Ако това е бил замисълът на целия проект, то той е реализиран чудесно в този паметник.

Някаква привлекателна жена, няколко години по-млада от него, застана върху тревата между стената и алеята. Тя докосна с пръсти някакво име и Тайсън се загледа в отражението й. Видя, че устните й се свиха в целувка, а сетне сякаш върху тях се появи замечтана усмивка. Тя премигна и се обърна.

Тайсън я проследи с поглед и видя, че отмина с някакъв мъж надолу по алеята. Стори му се, че мъжът се чувстваше някак неловко.

— Господине?

Тайсън се обърна и видя момичето до себе си.

— Плоча 36 — Е, ред 95. Ей там — и тя му посочи с пръст към стената.

— Благодаря…

Момичето му подаде някаква брошурка в зелено и бяло.

— Това ще ви помогне да намерите и други имена, ако знаете приблизително датите, на които са загинали въпросните войници. Ако желаете да направите дарение за фонда на мемориала…

— Разбира се. — Той извади портфейла си и й подаде една петдоларова банкнота.

— Благодаря ви. — Тя се колебаеше. — Бих искала да разбера… искам да кажа, кого търсите… приятел или роднина…?

— Приятел.

— Вие били ли сте там?

— Да.

Тя кимна.

— Баща ми е бил убит през 1967 — а. Преди да се родя аз. Бил е подофицер на редовна служба в армията. Плоча 22 — Е. Ред 91. Патрик Дъган.

Тайсън не можеше да разбере дали тя го питаше дали не го е познавал.

— Съжалявам.

— За мен темата не е болезнена. Само ми става тъжно.