Обречен на мълчание

Той кимна. На нея като че ли не й се тръгваше и на Тайсън му дойде на ум, че това момиче, което имаше доста обикновен вид, е много самотно. Установи, че му е любопитно да научи как живее едно дете на един покоен ветеран от войната. Дали майка й се е омъжила отново? Тя тук ли живее — във Вашингтон? Дали Министерството на отбраната се е погрижило за тях след смъртта на баща й? Или пък само им го е отнело, оставяйки ги да живеят от социални помощи, както бе чел някъде? Но той знаеше, че няма да й зададе нито един от тези въпроси.

Отново погледна към огряната от слънцето стена. Огромните монументи в памет на загиналите, замислени и построени от парламентаристите, се появиха много преди да се отпуснат обезщетения за убитите войници и военни помощи на техните вдовици. А в заседателните зали се вдигаха тостове в памет на изчезналите. Но на оцелелите в тая война, мислеше си той, не се отдаваше почти никаква чест и поддръжка. Ако трябваше да проектира един единствен паметник за всички войни, то той би представлявал фигура на жена, вперила онзи безизразен поглед в отвъдното.

Момичето проследи погледа му и го попита:

— Харесва ли ви? Стената, имам предвид. Той отново кимна.

— Много хора не я харесват. Е, има и такива, които идват тук с нагласата, че няма да им хареса. Но по някакъв начин тя ги впечатлява. Чували ли сте за това?

— Да. Чувал съм.

— Според майка ми е трябвало да издигнат петдесет и седем хиляди надгробни плочи в западния край на Капитолия.

— Да, и в средата да поставят моята статуя на жената.

Момичето не реагира на неговата реплика и продължи да си говори:

— Те трябва да ги виждат всеки ден. Ония от Конгреса. Трябвало е да го направят още по време на войната. Тогава всяка седмица са щели да издигат нови надгробни плочи. Не е ли така?

— Има смисъл.

Момичето се усмихна. Двамата замълчаха за момент, после Тайсън я запита:

— Знаете ли кой съм аз?

Момичето го погледна и поклати отрицателно глава.

— Бен Тайсън.

Тя сви рамене. Тайсън също сви рамене и се усмихна.

Момичето подаде ръка малко неловко.

— Пам Маджерски. Той пое ръката й.

— Вторият ми баща ме осинови. Затова съм Маджерски — поясни тя.

Тайсън стисна ръката й преди да я пусне.

— Благодаря за помощта ти. Плоча 36, нали така беше?

— Точно така. Ред 95. Рой Браудър. Мисля, че и преди са ме питали за него. Струва ми се бе жена му.

Тайсън се обърна и тръгна покрай стената. Той застана пред плочата. Видя годината 1968 издълбана и на съседната плоча и забеляза, че 1968 година заема доста плочи. Лоша година. Щеше да бъде хубава, ако я бе прекарал някъде другаде.

Намери името на Браудър и се загледа в него, опитвайки се да си спомни как изглеждаше той и представяйки си леко топчестото му лице с неизменната пура, стърчаща в левия край на устата му. Смъртта на Браудър тогава го трогна силно, макар че Тайсън не харесваше особено своя ротен командир. Но Браудър бе Татенцето — въплъщението на строгата бащинска дисциплина, образът на властта, човекът, върху когото падаше отговорността за всичко в рота „Алфа“.

А след смъртта на капитан Браудър, шест дни след случилото се в болница „Милосърдие“, лейтенант Бенджамин Тайсън, двайсет и шест годишен, получил офицерското си звание в Центъра за подготовка на офицери от запаса в Обърн, стана командир на рота „Алфа“. Ако Браудър бе останал жив, мислеше си Тайсън, той щеше безрезервно да му се изповяда. И по някакъв странен начин това, което ставаше сега, нямаше да се случи. Татенцето щеше да оправи всичко.

Тайсън застана пред следващата плоча, после и пред следващата. Мерна имената на хора, които познаваше, хора, които бе видял да умират, хора с отвратителни рани, които бе видял да ги евакуират, и хора, с които се бе сбогувал на тръгване от Виетнам. Не би могъл точно да каже колко имена от рота „Алфа“ бяха изписани на тази стена, но му се стори, че бяха поне петдесет.

Погледна в упътването, премести се пред други стени и видя имената на мъже, които бе познавал по друго време и на друго място: един негов приятел от детството, двама съученици от колежа, хора, с които бе служил и с които бе работил в Щатите. Стори му се, че познава значителна част от всичките 57 939 американци, изброени тук.